Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
От хамбара изтича един сержант.
— Предадоха се! — радостно извика той. — Сградата на общината се предаде — вдигнаха бялото знаме. Превзехме Белчите! Най-накрая световъртежът надви Лойд и той припадна.
V
Лондон беше студен и влажен. Лойд вървеше по „Нътли“ под дъжда и отиваше към къщата на майка си. Още бе облечен в блузона с цип и рипсените панталони на испанската армия, и с ботуши на бос крак. Носеше малката раница с резервното си бельо, една риза и калаена чаша. На врата му беше червената кърпа, която Дейв бе направил на превръзка през рамо за ранената му ръка. Ръката още го болеше, но превръзката вече не му трябваше.
Беше късен октомврийски следобед.
Както и очакваше, разпределиха го в претъпкан с военнопленници влак, потеглил обратно за Барселона. Пътят бе не поведе от сто мили, но отне три дни. В Барселона ги разделиха с Лени и двамата загубиха връзка. На север го откара един камион. След като шофьорът го остави, той ходи пеш, спира коли, вози се на товарни вагони с въглища, чакъл и — веднъж извади късмет — сандъци с бутилки вино. Една нощ се промъкна през границата с Франция. Спеше на открито, просеше храна, наемаше се на работа за няколко монети; в продължение на две славни седмици си израаботи корабния билет за през Ламанша на гроздобера в едно лозе край Бордо. Вече си беше у дома. Наслаждаваше се на влажния, вмирисан на сажди въздух на Олдгейт, все едно че вдишва парфюм. Спря се на вратата на градинката и загледа родния си дом. Зад залетите от дъжда прозорци светеше — вкъщи имаше някой. Отиде до входната врата. Ключът му все още беше у него — беше го запазил заедно с паспорта. Влезе вътре. Пусна раницата на пода в антрето, до закачалката за шапки.
От кухнята се дочу:
— Кой е?
Гласът на втория му баща Бърни. Лойд установи, че не може да говори. Бърни излезе в антрето.
— Кой…?
И тогава разпозна Лойд.
— Боже мой! — изрече той. — Това си ти.
Лойд му каза:
— Здрасти, тате.
— Момчето ми — промълви старият. Прегърна Лойд. — Жив си. Лойд усещаше как риданията разтърсват баща му. След малко Бърни изтри очите си е ръкава на жилетката и отиде до стълбището.
— Ет! — извика той.
— Какво?
— Имаш посетител.
— Минутка.
Слезе по стълбите след няколко секунди, красива, както винаги, в синята си рокля. На половината път тя видя лицето му и пребледня.
— О, Дав — изговори Етел. — Лойд е.
Пробяга остатъка от стълбите и го прегърна.
— Ти си жив!
— Писах ви от Барселона…
— Не сме получавали писмото.
— Тогава не знаете… — Какво?
— Дейв Уилямс загина.
— О, не!
— Убиха го в битката при Белчите — Лойд беше решил да не казва истината за смъртта му.
— Ами Лени Грифитс?
— Не знам. Загубихме връзка. Надявах се, че може да се е прибрал у дома преди мен.
— Не, и дума не е дошла от него.
Бърни попита:
— Как бяха работите там?
— Фашистите побеждават. Това е основно заради комунистите, които са по-заинтересувани да нападат другите леви партии.
Бърни бе шокиран:
— Не може да е вярно.
— Вярно е. Ако съм научил нещо в Испания, то е — с комунистите трябва да се борим толкова сериозно, колкото с фашистите. И едните, и другите са зли.
Майка му се усмихна криво:
— Виж ти.
Лойд си даде сметка, че тя е достигнала до този извод отдавна.
— Стига с политиката — обяви той. — Как си, мамо?
— Все същата съм си, но я се виж ти — толкова си отслабнал!
— В Испания нямаше много какво да ядеш.
— Я по-добре да ти приготвя нещо.
— Не бързай. Дванадесет месеца съм гладувал — ще мога да изтрая още няколко минути. Но ще ти кажа какво би ми харесало.
— Какво? Каквото поискаш!
— Ще ми се да изпия един хубав чай.
Пета глава
1939 година
I
Томас Маке наблюдаваше сградата на съветското посолство в Берлин, когато оттам излезе Володя Пешков. Пруската тайна полиция бе преобразувана в новата, по-ефикасна Гестапо преди шест години, но господин комисарят Маке все още оглавяваше отдела за предатели и подривни елементи в столицата. Най-опасните от тях несъмнено получаваха инструкциите си от това здание на „Унтер ден Линден“ №63–65. Ето защо Маке и хората му наблюдаваха всички влизащи и излизащи. Посолството представляваше крепост в стил ар деко, иззидана от бял камък — той болезнено отразяваше жарта на августовското слънце. Над централния блок на висок стълб бодро стърчеше фенер; крилата на корпуса бяха покрити с редици високи тесни прозорци, като застанали „мирно“ гвардейци. Маке бе седнал в едно кафене на отсрещната страна на улицата. Най-елегантният булевард на Берлин гъмжеше от коли и велосипеди; дамите ходеха на пазар в летни рокли и шапки; забързано отминаваха господата в костюми или елегантни униформи. Не беше за вярване, че все още съществуват немски комунисти. Как би могъл който и да е да е против националсоциалистите? Германия бе преобразувана. Хитлер бе премахнал безработицата — нито един европейски държавник не бе постигнал това. Стачките и демонстрациите бяха далечен спомен от лошото старо време. Полицията имаше достатъчно власт, за да изличи престъпността. Страната просперираше — много семейства имаха радиоапарати, а скоро щяха да разполагат и с народните коли, които да карат по новите аутобани. Но това не беше всичко. Германия отново бе силна. Армията — добре въоръжена и мощна. През миналата и тази година Австрия и Чехословакия бяха интегрирани в Голяма Германия, която вече беше водещата сила в Европа.