Драконите на сломеното слънце [bg]

Единият от елфите стъпи тежко върху ръката му — Тас чу как костите изпукват и потръпна от мисълта какво ли би могло да бъде усещането. Втори елф се наведе към меча и го премести по-далеч от обсега на рицаря. Джерард направи опит да се изправи, ала елфът, който бе стъпил върху ръката му, пристъпи и му нанесе яростен ритник в главата. Рицарят изпъшка, търколи се обратно в одеялото и изгуби съзнание.

— Заловихме и двамата, Учителю — произнесе единият от елфите към сенките. — Какво ще заповядате?

— Не убивай кендера, Калиндас — отвърна нечий глас от мрака; беше човешки глас, глас на мъж, приглушен, сякаш долиташе от дълбините на качулка. — Нужен ми е жив. Трябва да ни разкаже какво знае.

Човекът очевидно не владееше умението да се промъква безшумно в гората. Макар да не успяваше да го види — непознатият оставаше в сенките. — Тас съвсем ясно чуваше как ботушите му мачкат листа и чупят клони. В пълна противоположност, елфите се движеха по-тихо и от въздуха.

— Ами мрачният рицар? — попита елфът.

— Убийте го — нареди с безразличие човекът.

— Не! — изписка кендерът и се загърчи. — Не можете да постъпите така! Той не е истински мрачен… мп!

— Замълчи, кендере — заповяда му елфът, който го държеше. Той премести върха на ножа си от гърлото към главата му. — Още един звук и ще ти отрежа ушите. Това няма да се отрази на ползата от теб.

— Много бих искал да не ми режете ушите — каза Тас, като говореше бързо, въпреки че усети как острието инстинктивно се вряза в кожата му. — Помагат на косата ми да си стои на мястото. Но ако трябва, значи трябва… предполагам. Просто исках да ви предупредя, че допускате ужасна грешка. Идваме от Утеха. Джерард не е мрачен рицар, разбирате ли? Той е соламнийски…

— Джерард? — произнесе внезапно човекът от сенките. — Изчакай, Келевандрос! Не го убивай още. Джерард от Утеха. Нека го огледам.

Странната луна отново беше изгряла. Светлината й ту се показваше, ту се скриваше, когато през съвсем безизразното лице на светилото преминаваха разкъсани, черни облаци. Тас се опита да огледа лицето на човека, понеже след като елфите се допитваха за всичко до него, очевидно той ръководеше цялата операция. Освен това изпитваше любопитство, защото му се струваше, че вече е чувал този глас. Но къде и как — все още нямаше никаква представа.

Разочарованието му бе пълно, когато видя, че непознатият се е увил плътно в наметалото си и е спуснал качулката му съвсем ниско. Той коленичи до Джерард. Главата на рицаря бе увиснала на една страна. Дишаше накъсано. Мъжът изучи лицето му.