Драконите на сломеното слънце [bg]

Потъна в дълбоки размишления в продължение на цяла половин миля.

— Едно е сигурно — рече. — Не мога да се представям за Тасълхоф Кракундел. Ако срещна истинския, се басирам, че доста ще се подразни, че са му взели името. Точно както се чувствах и аз, когато открих трийсет и седемте си съименници в Утеха… трийсет и девет, като броим и кучетата. Предполагам, че тогава ще трябва да му върна и Устройството за Пътуване във времето. Чудя се как ли съм се сдобил с него? О, разбира се. Навярно го е изпуснал.

Тас смушка понито. Животното сякаш се поободри и заситни по-бързо, докато Тас не настигна рицаря.

— Извинявай, сър Джерард — каза той.

Спътникът му се обърна намръщено и продължи да гледа напред.

— Какво? — попита със студен тон.

— Просто исках да ти кажа, че съм допуснал грешка — рече смирено. — Аз не съм кендерът, за когото се представям.

— Голяма изненада — изръмжа Джерард. — Искаш да кажеш, че не си Тасълхоф Кракундел, починалият преди трийсет години?

— Смятах, че съм — отвърна натъжено Тас. Откри, че да забрави цялата работа е доста по-трудно, отколкото смяташе в началото. — Но е невъзможно да е така. Разбираш ли, Тасълхоф Кракундел е бил герой. Той не се е страхувал от нищо. И мисля, че едва ли щеше да се почувства толкова странно, колкото аз, когато драконът прелетя над нас. Но знам какво ми има.

Почака рицарят учтиво да го запита какво, но Джерард не го направи. Кендерът реши да му предостави тази информация доброволно:

— Имам магнезия — заяви тържествено.

Този път рицарят каза „Какво?“, само дето не беше никак учтиво.

Тас положи длан на челото си, за да опита дали може да почувства нещо.

— Магнезия. Не съм сигурен как се хваща, но мисля, че има нещо общо с млякото. Спомням си, че веднъж Рейстлин разправяше за такъв случай. Човекът не можел да си спомни нито кой, нито какъв, защо или къде е бил, да не говорим, че не можел да си намери очилата или каквото и да е друго. Така че сигурно имам магнезия, защото съм точно в това положение.

Веднъж разрешил загадката, Тасълхоф, или по-право — кендерът, който смяташе себе си за Тасълхоф, се почувства невероятно горд от откритието, че е стигнал до нещо толкова голямо и важно.

— Разбира се — добави с въздишка, — доста хора, като теб например, очакват от мен да съм Тасълхоф и ще бъдат много разочаровани, щом разберат, че не съм. Но някак ще трябва да се справят.

— Ще гледам да не припадам от изненада — рече суховато Джерард. — А сега защо не помислиш наистина усилено, за да разберем и кой си всъщност?

— Нямам нищо против да си припомня истината — отговори Тас. — Изглежда обаче истината не иска да си припомни мен.