Колелото на Осхайм [bg]

Въздухът между нас се накъдри, изпълни се с гънки и пукнатини, които се мярваха за миг и изчезваха, някои ярки, други тъмни. Това беше гибелта, за която ни беше предупредил Лунтар. Не личът, избиващ ни със стотици и хиляди, а рушенето на самото съзидание. Бях видял същите пукнатини там, където съдилището се възправяше на границата между световете, а тук творението на Мъртвия крал караше два свята да се сблъскат, водеше обитателите на Ада обратно в телата им и в земите на живите. В природата на всяка пукнатина е да расте и тласкани от бавното въртене на Колелото, тези пукнатини щяха да растат все по-бързо и да се протягат все по-надалеч. Колелото на Осхайм може да се намираше на неизброими мили оттук, но влиянието му достигаше до сърцето на всичко, подклаждано от грамадните неспящи машини на Строителите, в които още пулсираше енергия, макар че самите Строители лежаха мъртви от хиляда години.

Личът се приближаваше бавно, като че ли ни предизвикваше да си плюем на петите. Знаех колко бързо може да е това същество, затова не направих никакво движение, което да го тласне към действие. Вместо това се вкопчих в последните мигове живот, които ми оставаха. Бонарти, който не разбираше нещата като мен, побягна. Измина две крачки, преди личът да го връхлети в гръб. Вля се в него като ивица сухожилия, засмукана от лакома уста. Улових бяло като нерв трепкане, когато и последните части на слабото му тяло изчезнаха под кожата, за да се увият около гръбнака на мъжа. Булото от призраци на лича се отдели от него, щом срещна плът, и се заувива като дим около парализирания човек.

Писъкът на Бонарти беше благословено кратък, но болката му не свърши с него. Миг по-късно по тялото му зейнаха стотици резки като от бръснач, съвсем плитки. Сега, когато личът беше прикован към плътта на Бонарти, бих побягнал, но той препречваше пътя ми към тронната зала, а на входа се тълпяха трупове с гладни очи, удържани само от желанието на лича да си поиграе с храната. Нямаше къде да ида, нямаше къде да се скрия.

Бонарти се обърна към мен с ококорени очи, изкривил устата си в усмивка, която не беше негова. Кожата му започна да се бели, широки ивици се откъснаха бавно от нея между успоредните срезове. Понякога човек стига до състояние, в което е толкова уплашен, че няма значение накъде бяга, стига да бяга. Знаех, че полувратите и провалените шансове, които лежат зад пукнатините навсякъде около мен, водят право към Ада, но честно казано Адът вече ми беше дошъл на гости и колкото и ужасна да беше всяка негова част, предпочитах да бягам към някоя, в която няма лич.