Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Стегнато! — викнах аз, после вдигнах копието си над главата. Най-малко трима сакси гледаха към мен когато хукнаха напред. Аз бях лорд, окичен със злато, и ако успееха да пратят душата ми в Отвъдния свят, щяха да спечелят слава и богатство. Един от тях тичаше по-бързо от другите, жаден за слава, копието му бе насочено към моя щит и аз предположих, че в последния момент той ще отпусне върха, за да го забие в глезена ми. после нямаше време за мислене, само за действие. Аз замахнах с копието си срещу лицето на човека и блъснах с щита напред и надолу, за да спра устрема му. Острието на копието му обаче успя да засегне глезена ми, прорязвайки кожата на десния ми ботуш под наколенника, който бях взел от Уулфгер, но моето копие се бе забило в лицето му и той падаше назад, докато аз си издърпвах копието и в този момент към мен летяха следващите, горящи от желание да ме убият. Дойдоха точно когато двете стени се сблъскаха една в друга с трясък, сякаш цели два свята се сблъскаха. Вече можех да усетя миризмата на саксите — миризма на кожа, пот и изпражнения, но не усетих миризма на пиво. Тази битка бе започнала твърде рано сутринта, саксите бяха изненадани и не бяха имали време да се напият за кураж. Мъжете зад мен ме притискаха към собствения ми щит, опрян в стената на саксите. Плюх в брадатото лице пред мен, мушнах копието си над рамото му и усетих, че някой го хвана с ръка. Пуснах дръжката и с мощен тласък успях да се освободя колкото да извадя Хюелбейн. Вдигнах меча и нанесох удар надолу. Шлемът на сакса пред мен бе проста кожена шапка, пълна с парцали, и прясно наточеният ръб на Хюелбейн мина през него и стигна чак до мозъка. Заклещи се там за момент и докато се борех с тежестта на мъртвеца да го измъкна друг сакс замахна с брадва срещу мен.
Шлемът ми пое удара. Сякаш цялата вселена задрънча, в главата ми притъмня и безброй светкавици набраздиха тъмнината. Хората ми разправяха, че няколко минути съм бил в несвяст, но не можах да падна, защото натискът на телата около мен ме държеше прав. Нищо не помня, но малцина са тези, които си спомнят подробности за сблъсъка между две стени от щитове. Буташ се, ругаеш, плюеш и удряш, когато можеш. Един от моите съседи по стена ми каза, че съм се спънал след удара с брадвата и почти съм се проснал върху телата на мъжете, които бях убил, но човекът зад мен хванал колана на ножницата ми и ме държал прав, а моите вълци плътно ме обградили, за да ме пазят. Враговете усетили, че съм ранен и започнали да се бият по-ожесточено — брадви кънтели по очуканите щитове и назъбвали остриетата на мечовете, но постепенно аз дойдох на себе си и открих, че се намирам на втория ред зад благословената закрила на щитовете и все още с Хюелбейн в ръка. Главата ме болеше, но аз не си давах сметка за това, знаех само, че трябва да мушкам и да сека, да викам и да убивам. Исса се биеше в празнината отворена от кучетата и мрачно избиваше саксите, които се бяха вмъкнали в първия ни ред и така запечатваше пробойната с труповете им.
Хората на Сердик бяха повече от нас, но той не можеше да ни заобиколи откъм северния фланг, защото там бяха тежковъоръжените конници и той не искаше да хвърля хората си по нанагорнището срещу тяхната атака, затова Сердик изпрати хора да ни заобиколят откъм юг. Сеграмор обаче предусети хода му и поведе своите копиеносци към този проход. Помня, че чух и този сблъсък на щитове. Десният ми ботуш бе пълен с кръв и тя джвакаше всеки път, щом стъпех на този крак, главата ми се бе превърнала в пулсираща болка, а устата ми се бе изкривила в озъбена гримаса. Мъжът, заел мястото ми на първия ред, не искаше да ми го отстъпи.
— Те поддават, господарю — викна ми той, — поддават!
И наистина натискът на врага отслабваше. Те не бяха победени, а само отстъпваха и внезапно нечий вик ги призова назад и те с по един последен замах на копието или удар на брадвата бързо се оттеглиха. Ние не ги последвахме. Бяхме твърде окървавени, твърде изранени и твърде изморени, за да ги преследваме, а освен това ни пречеше купчината тела, която бележеше мястото на сблъсъка. Някои в този куп бяха мъртви, други се гърчеха в предсмъртна агония и се молеха за смърт.