Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Ужасна омраза се надига по време на битка, омраза която идва от тъмната душа и изпълва човека с жестокост и кървав гняв. И с радост. Знаех, че сакската стена от щитове ще се прекърши. Знаех го много преди да я атакуваме. Стената бе твърде тънка, бе направена твърде набързо и хората в нея бяха твърде напрегнати, затова аз се откъснах от мястото си в предната редица, излях в рев омразата си и хукнах срещу врага. В този момент исках единствено да убивам. Не, исках повече, исках менестрелите да пеят за Дерфел Кадарн при Минид Бадън. Исках мъжете да ме гледат и да казват, ето го воинът, който разби стената при Минид Бадън, исках властта, която можеше да ми донесе тази репутация. Дузина мъже имаха такава власт — Артур, Сеграмор, Кълхуч бяха сред тях. А това бе власт, над която стоеше единствено кралската власт. В нашия свят мечът определяше ранга, а който нямаше кураж да върти меча губеше честта си. Така че аз хукнах напред с душа изпълнена с лудост и въодушевление, което ме дари с ужасна сила и тя се изля върху избраните от мен жертви. Бяха двама млади мъже, и двамата по-дребни от мен, и двамата напрегнати и двамата с рехава брадица и двамата се свиха дори преди да ги ударя. Те виждаха един британски военачалник в цялото му великолепие, а аз виждах двама мъртви сакси.
Копието ми се заби във врата на единия. Изоставих копието си, когато в щита ми се заби брадва, но аз я бях видял да идва и се предпазих от удара, после замахнах с щита срещу втория сакс и ударих с рамо в центъра на щита, а през това време хванах Хюелбейн с дясната си ръка. Замахнах с него надолу и се разхвърчаха трески от дръжката на нечие копие, после усетих как моите хора дотичаха зад мен. Завъртях Хюелбейн над главата си, отново замахнах надолу, отново изкрещях, замахнах встрани и изведнъж пред мен блесна зелена трева кокичета, пътят, крайречните поляни отвъд него. Бях минал през стената и с писък приветствах своята победа. Обърнах се и забих Хюелбейн в тила на някакъв сакс, завъртях острието, освободих го и видях кръвта, обагрила върха му и внезапно враговете изчезнаха. Стената на саксите се стопи, или по-скоро се превърна в мъртва и умираща плът, която кървеше на тревата. Помня, че вдигнах щит и копие към слънцето и с вой изразих своята благодарност към Митра.
— Стена от щитове! — чух Исса да вика, докато аз празнувах победата. Наведох се да си взема копието, после се обърнах и видях, че от изток идваха още сакси.
— Стена от щитове! — повторих командата на Исса. Кунеглас правеше своя собствена стена с лице на запад, за да ни пази от воините в тила на Аел. А аз подреждах нашата стена, обърната на изток, откъдето идваха хората на Сердик. Моите хора пищяха и надаваха победни възгласи. Бяха превърнали една стена от щитове в леш и сега искаха още. Зад мен, в пространството между хората на Кунеглас и моите, неколцина ранени сакси бяха все още живи, но трима от моите копиеносци набързо им видяха сметката. Прерязаха им гърлата, в такъв момент не можехме да взимаме пленници. Гуинивиър им помагаше.
— Господарю, господарю! — крещеше Ийчърн от десния край на нашата къса стена. Погледнах към него, а той сочеше към една орда сакси, които бързаха да минат в празнината между нас и реката. Процепът бе много широк, но саксите не ни заплашваха, по-скоро бързаха на помощ на Аел.
— Остави ги! — викнах аз. Повече ме тревожеха саксите пред нас, защото се бяха спрели и се подреждаха в редици. Бяха видели какво направихме и бяха решили да не ни позволят пак да го направим, така че изградиха стена с четири-пет души в дълбочина, после нададоха възгласи, когато един от техните магьосници дойде да подскача отпред и да ни проклина. Беше от лудите магьосници, защото лицето му неконтролируемо се извиваше докато той ни заливаше с мръсните си приказки. Саксите високо ценяха такива мъже, вярвайки, че те могат да разговарят с Боговете, а Боговете им сигурно щяха да пребледнеят ако го слушаха как проклина.
— Да го убия ли? — попита ме Гуинивиър, опипвайки лъка си.
— Как бих искал да не сте тук, лейди — казах аз.
— Малко е късно за подобно желание, Дерфел.
— Остави го — отговорих на въпроса й аз. Проклятията на магьосника не правеха никакво впечатление на моите хора, които крещяха на саксите да дойдат и да опитат вкуса на нашите остриета, но саксите нямаха настроение да тръгнат напред. Чакаха подкрепления, а те не бяха много далеч зад тях.