Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Не можех да успокоя страховете му.
— Аз съм се бил с него — мрачно казах аз, — и знам, че е убиец.
— Но ти оцеля.
— Аз съм воин, господарю.
Кунеглас никога не е бил воин, точно затова сега искаше да се докаже като воин. Но Лиофа го правеше смешен. Кунеглас атакуваше, опитвайки се да размаже Лиофа с меча си, а саксът всеки път избягваше с лекота ударите и нито веднъж не тръгна в контраатака. Постепенно нашите хора се умълчаха, защото видяха, че кралят започваше да губи сили и че Лиофа си играеше с него.
После група воини от Поуис се спуснаха да помогнат на своя крал, но Лиофа направи три бързи стъпки назад и безмълвно вдигна меча си към тях. Кунеглас се обърна и ги видя.
— Върнете се назад! — изкрещя им той. — Върнете се назад! — повтори още по-гневно. Сигурно бе разбрал, че е обречен, но не искаше да загуби честта си. Честта е всичко.
Хората от Поуис спряха. Кунеглас отново се обърна към Лиофа и този път не се втурна напред, а пристъпи по-предпазливо. Мечът му за първи път му докосна оръжието на Лиофа и тогава видях саксът да се подхлъзва. Кунеглас нададе победен вик и вдигна меча си да убие своя мъчител, но Лиофа вече се превърташе встрани, избягвайки замаха, защото подхлъзването бе умишлено, и докато той се въртеше мечът му изсвистя ниско над тревата и разряза десния крак на Кунеглас. За миг Кунеглас остана прав, оръжието увисна в ръката му, после Лиофа се изправи, а кралят рухна. Щом Кунеглас се строполи на земята, саксът ритна щита му настрана и с един замах заби върха на меча си в своя противник.
Саксите си съдраха гърлата да крещят от радост, защото победата на Лиофа бе предзнаменование за техния успех във войната. Самият Лиофа имаше време само да грабне меча на Кунеглас, и да избяга от мъжете, които се бяха втурнали да му отмъщават. Той без усилия взе преднина пред тях, после се обърна и започна да им се подиграва. Нямаше защо да се бие с тях, защото вече бе победил в предизвикания от него двубой. Бе убил вражи крал и аз не се съмнявах, че сакските менестрели ще пеят за Лиофа Ужасния, кралеубиеца. Той бе извоювал първата победа за саксите в този ден.
Артур слезе от коня и двамата с него настояхме да пренесем тялото на Кунеглас при хората му. И двамата плачехме със сълзи. През всичките тези дълги години не сме имали по-верен съюзник от Кунеглас, син на Горфидид, крал на Поуис. Той никога не бе спорил с Артур и никога не го бе изоставял в беда, а за мен беше като брат. Кунеглас бе добър човек, щедър, справедлив, а сега бе мъртъв. Поуиските воини взеха своя мъртъв крал от ръцете ни и го отнесоха зад стената от щитове.
— Неговият убиец се казва Лиофа. Ще дам сто жълтици на този, който ми донесе главата му — заявих аз.
След това чух вик и се обърнах. Почувствали се уверени от победата на своя велик воин, саксите бяха тръгнали напред.
Моите хора изправиха рамене. Избърсаха потта от очите си. Нахлузих очукания си кървав шлем, затворих страничните забрала и грабнах паднало на земята копие.
Време беше за нова битка.
Това бе най-голямата сакска атака през този ден и бе направена от уверени копиеносци, които се бяха съвзели от изненадата и които сега идваха да разпръснат редиците ни и да спасят Аел. Идваха и ревяха бойните си песни, удряха копията в щитовете си и се заричаха всеки да избие по двайсет брити. Саксите знаеха, че са победили. Бяха понесли най-тежкото, което Артур можеше да стовари върху тях, бяха спрели нашия устрем, подкрепен от изненадата, видяха как техният велик боец посича крал, и сега, със свежите копиеносци на предна линия, те идваха да ни довършат. Франките вдигнаха над главите си своите леки копия за хвърляне, готови да посипят нашата стена от щитове с дъжд от наточено желязо.
И тогава изведнъж на Минид Бадън екна рог.
В началото малцина го чухме, толкова високо крещяха саксите, краката им трополяха по земята, а мъртвите стенеха — ужасен шум. Но рогът прозвуча още веднъж, после трети път и при третия сигнал мъжете се обърнаха и се вгледаха в изоставените укрепления на Минид Бадън. Дори франките и саксите спряха. Бяха само на петдесет крачки от нас, когато рогът ги накара да спрат и когато, също като нас, се обърнаха да погледнат нагоре към високия връх.
Видяхме само един конник и знаме.
Знамето бе само едно, но беше огромно; развят от вятъра бял ленен плат, а върху него бе избродиран червеният дракон на Думнония. Звярът, целият в нокти, опашка и огън, се бе вдигнал на задните си крака върху флага, подхванат от вятъра и почти поваляше ездача, който го носеше. Дори от това разстояние виждахме, че конникът яздеше сковано и непохватно като че ли не можеше нито да се справи с коня, нито да държи здраво знамето, но тогава зад него се появиха двама копиеносци, които сръчкаха коня му с оръжията си. Животното подскочи и се втурна надолу по склона, а ездачът бе лашнат назад от внезапното движение. Щом конят се спусна по хълма, мъжът на седлото успя да върне тялото си напред, черното му наметало се вееше зад него, и аз видях, че под наметалото блестеше бяла ризница, бяла като ленения флаг, който плющеше зад гърба му. Зад конника от върха на Минид Бадън се изсипаха, точно както се изсипахме ние в зори, цяла орда пищящи мъже с черни щитове и други мъже с изобразени глигани с бивни върху щитовете си. Бяха дошли Енгас Мак Ейрем и Кълхуч, но вместо да ударят по пътя от Кориниум, те си бяха проправили път първо до Минид Бадън, за да могат да се слеят с нашите сили.