Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Чухме трясъка от сблъскването на двете стени. Беше мрачен тътен, като на гръмотевица дошла изпод земята. Стотици щитове и копия се удариха едни о други, когато двете огромни войски притиснаха глава до глава. Хората от Гуент спряха, задържани от тежестта на саксите, които напъваха мускули срещу тях. Знаех, че в този момент долу умират хора. Мушкаха ги с копия, сечаха ги брадви, мачкаха ги тежки ботуши. Мъжете плюеха и се зъбеха над ръбовете на своите щитове, а натискът между редиците бе толкова силен, че едва ли някой можеше да извади и вдигне меч.
Тогава воините на Сеграмор удариха откъм северния фланг. Нумидиецът очевидно се бе надявал да обгради Аел, но сакският крал бе съзрял опасността и бе изпратил един от резервните си отряди, да образува стена и тя пое върху щитовете и копията си атаката на Сеграмор. Отново се чу трясъкът на щит от щит и после така, както я гледахме от птичи поглед, битката странно замря. Две тълпи мъже се бяха вкопчили една в друга, онези, които бяха отзад бутаха хората отпред, а тези отпред се мъчеха да освободят копията си и отново да мушкат с тях, а през цялото време войниците на Сердик бързаха по Фоския път под нас. Щом стигнеха до битката, те лесно щяха да обградят Сеграмор. Можеха да се увият около неговия фланг и да превземат стената му от щитове в тил, и именно затова Артур ни бе задържал на върха.
Сердик сигурно се бе досетил, че сме все още там. Той нищо не можеше да види от долината, защото нашите хора бяха скрити зад ниския укрепителен вал на Минид Бадън, но аз го видях как насочи в галоп коня си към група хора и им посочи нагоре към склона. Реших, че е време да тръгваме и погледнах към Кунеглас. И той ме погледна в същия момент и ми се усмихна.
— Дано Боговете да са с теб, Дерфел.
— И с вас, кралю-господарю.
Пипнах протегната му към мен ръка, после притиснах длан върху ризницата да усетя издутината от брошката на Сийнуин, която ми вдъхваше увереност.
Кунеглас стъпи върху насипа и се обърна към нас.
— Аз не съм по речите — викна той, — но там долу има сакси, а вас ви смятат за най-добрите саксоубийци в Британия. Така че вървете и го докажете! И помнете! Щом стигнете до долината, стегнете стената от щитове! И я дръжте здраво споена! Да вървим сега!
Нададохме бойни възгласи и се изсипахме от другата страна на вал. Хората на Сердик, онези, които той бе изпратил да проверят положението на върха, спряха стъписани и заотстъпваха пред нашите копиеносци. Бяхме петстотин здрави мъже и летяхме като вихри надолу, завивайки на запад, за да ударим предните отряди на подкрепленията водени от Сердик.
Земята бе на туфи, стръмна и неравна. Слизахме без всякакъв ред, но бързахме да стигнем до подножието и там след като минахме тичешком през поле със стъпкано жито и се прехвърлихме през два реда сплетени трънливи храсталаци, формирахме нашата стена от щитове. Ние заехме лявата страна, а Кунеглас дясната. Щом се подредихме и щитовете ни опряха един в друг, аз викнах на хората си да тръгнат напред. На нивата пред нас се оформяше сакска стена от щитове и мъжете бързаха по пътя, за да успеят да ни се противопоставят. Погледнах надясно и видях огромната празнина между нас и Сеграмор, дори не можех да видя щандарта му. Ненавиждах мисълта за тази празнина, не ми се мислеше какъв ужас можеше да се излее през нея и по този начин да дойде зад нас. Но когато обсъждахме плана, Артур бе останал непреклонен. Не се колебайте, каза той, не чакайте Сеграмор да ви настигне, а атакувайте. Сигурно Артур бе убедил християните от Гуент да се втурнат в атака без да изчакват, реших аз. Той се опитваше да всее паника у саксите като не ги оставя да си поемат дъх и сега бе нашия ред да се втурнем в битката.
Стената на саксите бе набързо подредена и малка, може би двеста души от хората на Сердик, които изобщо не бяха очаквали, че ще им се наложи да се бият тук, защото целта им бе да стигнат до най-задните редици на Аел и да подкрепят усилията им. Бяха и напрегнати. И ние бяхме напрегнати, но това не бе момента да оставим страха да надделее над храбростта. Трябваше да постъпим като хората на Тюдрик, трябваше да нападнем без да спираме, за да не дадем време на врага да се окопити. Затова аз нададох боен рев и ускорих крачка. Бях извадил Хюелбейн и го държах за горната част на острието с лявата си ръка, като бях оставил щита си да виси на каишките си върху предмишницата ми. Моето тежко копие бе в дясната ми ръка. Саксите потътриха крака напред, щит срещу щит, насочени напред копия, някъде вляво от мен пуснаха огромно бойно куче срещу нас. Чух звярът как зави, после лудостта на битката ме накара да забравя всичко освен брадатите лица пред мен.