Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Някакъв мъж сред редовете на саксите позна Артур и закрачи през широкото пространство между войските и завика предизвикателства срещу него. Беше Лиофа, майсторът на меча, с който се бях бил в Тънреслий. Той нарече Артур страхливец и жена. Аз не преведох, а и Артур не ме накара. Лиофа се приближи още. Не носеше щит, нито ризница, дори нямаше шлем, само меч, а и него прибра в ножницата като че ли за да ни покаже, че не се страхува от нас. Виждах белега на бузата му и се изкушавах да ида и да му направя по-голям, белег дето щеше да го изпрати в гроба, но Артур ме спря.
— Остави го — каза той.
Лиофа продължи да ни се подиграва. Държеше се префърцунено като жена, каквито според него бяхме ние, стоя с гръб към нас, за да накара някой да дойде и да го атакува. Никой не помръдна. Той отново се обърна с лице към нас, поклати глава със съжаление за дето бяхме такива страхливци и тръгна към мъртвите. Саксите го окуражаваха, а ние мълчаливо го наблюдавахме. Предадох по редиците, че това е великият боец на Сердик, и че е опасен, така че да го оставят намира. Нашите се дразнеха от нахалството на сакса, но беше по-добре да оставим Лиофа сега да живее, отколкото да му дадем възможност да унижи някой от уморените ни копиеносци. Артур се опита да вдигне духа на нашите като яхна Ламрей и препусна в галоп покрай мъртвите без да обръща внимание на подигравките на Лиофа. Разпръсна голите сакски магьосници, извади Екскалибур и пришпори Ламрей още по-близо до стената на саксите, а зад него се вееше бялото му наметало, изцапано с кръв и вятърът развяваше белите пера на шлема му. Неговият украсен с червен кръст щит блестеше и моите хора нададоха радостни възгласи като го гледаха. Саксите отстъпиха назад пред него, а Лиофа, останал безсилен зад гърба на Артур, крещеше след него, че имал сърце на жена. Артур изви коня и се върна при нас. Неговият жест остави впечатлението, че Лиофа не си заслужава да се бие човек с него, и това трябва да бе ожилило гордостта на сакския велик воин, защото той дойде още по-близо до нашата бойна линия, търсейки противник.
Лиофа спря край куп трупове. Стъпи в съсирената кръв, хвана паднал щит и го издърпа. Вдигна го високо така че всички да видим орела на Поуис и когато се увери, че сме видели символа, захвърли щита на земята, отвори панталоните си и се изпика върху знака на Поуис. После отклони струята към мъртвия притежател на щита и тази обида вече преля чашата.
Кунеглас изрева от гняв и изскочи от нашата стена.
— Не! — викнах аз и тръгнах към Кунеглас. Помислих си, че ще е по-добре аз да се бия с Лиофа, защото поне познавах неговите номера и бързината му, но закъснях. Кунеглас бе извадил меча си и не ми обърна внимание. Вярваше, че нищо не може да му се случи в този ден. Той бе кралят на битката, трябваше да се изяви като герой, и бе постигнал това. Сега вече смяташе, че няма невъзможни неща за него. Щеше да повали този нахален сакс пред очите на своите хора и години наред менестрелите щяха да пеят за крал Кунеглас Могъщия, крал Кунеглас Саксоубиеца, крал Кунеглас Воина.
Не можах да го спася, защото ако беше отстъпил или беше позволил на друг да заеме мястото му, той щеше да поругае честта си, така че аз можех само да гледам ужасен как самоуверено крачи към стройния сакс, който не носеше никакво защитно облекло. Кунеглас бе облякъл старата ризница на баща си, направена от желязо и украсена със злато по ръбовете, а шлемът му бе увенчан с орлово крило. Той се усмихваше. Душата му се рееше възвисена от героичните подвизи на деня. Кунеглас вярваше, че е докоснат от Боговете. Той не се поколеба нито за миг, нанесе удар и всички можехме да се закълнем, че ще посече Лиофа, но саксът се изплъзна от острието, стъпи встрани, изсмя се, и пак отстъпи встрани, когато мечът на Кунеглас за втори път разсече въздуха.
И нашите, и саксите ревяха окуражително. Само Артур и аз мълчахме. Гледах как умира братът на Сийнуи и не можех нищо да направя, за да го предотвратя. Всъщност можех да спася живота му, но щях да опозоря честта му, а какво е крал без чест. Артур ми хвърли разтревожен поглед от гърба на коня си.