Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Този втори сблъсък на стените от щитове завърши просто поради изтощение. Настъпи един момент, в който всички бяхме твърде уморени, за да можем да вдигнем меч, и можехме само да се облегнем на вражия щит отсреща и да плюем обиди над ръба му. От време на време някой успяваше да събере сили да вдигне брадва или да замахне с копие, и за кратко яростта на битката отново се възпламеняваше, но бързо угасваше щом щитовете поемеха удара. Всички кървяхме, всички бяхме натъртени, всички бяхме с пресъхнали уста и когато врагът отстъпи ние с благодарност посрещнахме възможността да си отдъхнем.
И ние се оттеглихме, за да се освободим от мъртвите, натрупали се на мястото на сблъсъка между двете стени от щитове. Отнесохме и ранените си. Сред мъртвите имаше неколцина, чиито чела бяха жигосани с нагорещен връх на копие, белязало хората, присъединили се към бунта на Ланселот предишната година, но сега тези хора бяха умрели за Артур. Намерих и Борс да лежи ранен. Трепереше и се оплакваше, че му е студено. Коремът му беше разпран и когато го повдигнах, червата му се разпиляха по земята. Той изстена като го положих отново на земята и му казах, че Отвъдният свят го чака с ревящи огньове, добри другари и бездънен рог с медовина. Борс стисна силно лявата ми ръка, а аз с бърз замах на Хюелбейн му прерязах гърлото. Един сакс лазеше жалък и невиждащ сред мъртвите, от устата му капеше кръв, накрая Исса взе нечия паднала брадва и му отсече главата. Гледах как един от моите новобранци повръща, после се заклатушка няколко крачки, докато приятел го хвана и го подкрепи. Младокът плачеше, защото бе изпразнил червата си и сега се срамуваше от това, но той не бе единственият. Полето вонеше на изпражнения и кръв.
Хората на Аел зад нас се бяха подредили в стегната стена от щитове с гръб към реката. Срещу тях беше войската на Тюдрик, но той предпочиташе по-скоро да държи тези сакси приклещени така, отколкото да се бие с тях, защото мъжете, притиснати в такъв капан, обикновено се превръщат в ужасен враг. А Сердик все още не бе изоставил своя съюзник. Все още се надяваше да пробие през копиеносците на Артур и да се присъедини към Аел, а после да ударят на север и да разделят войските ни на две. На два пъти вече се бе опитал, но сега събираше остатъците от войската си за последен решителен щурм. Той все още разполагаше със свежи хора, някои от тях воини, наети от армията на Кловис, краля на франките, и сега тези мъже бяха изкарани на предната бойна линия. Магьосниците направиха каквото можаха, за да насърчат новото попълнение, после се обърнаха да излеят злословията, предназначени за нас. Нямаше да има нищо бързо и изненадващо в тази атака. Нямаше и нужда, защото денят бе съвсем в началото, не бе станало дори пладне. Сердик имаше време да остави хората си да се наядат, да пият и да се приготвят. Един от техните тъпани поде мрачния си ритъм, докато саксите продължаваха да прииждат и да оформят ред след ред, някои държаха вързани кучета. Ние всички бяхме изтощени. Пратих хора до реката за вода поделихме си я в шлемове, взети от мъртвите и пихме от тях. Артур дойде при мен и се намръщи като видя в какво състояние съм.
— Можете ли да ги задържите трети път? — попита той.
— Трябва, господарю — казах аз, макар че щеше да бъде тежко. Бяхме изгубили десетки мъже и стената ни щеше да бъде тънка. Копията и мечовете ни вече се бяха затъпили и нямахме достатъчно точила да ги заточим отново, а врагът бе изкарал напред свежи сили с недокоснати оръжия. Артур слезе от Ламрей, хвърли юздите й на Хигуид и тръгнахме към пръснатите трупове. Някои от мъжете той познаваше по име, и свъси вежди като видя млади момчета, паднали в смъртоносна битка с врага още преди да са имали време да поживеят. Артур се наведе и докосна с пръст челото на Борс, после продължи и спря за малко при един сакс, от чиято отворена уста стърчеше стрела. За миг си помислих, че ще каже нещо, но той само се усмихна. Знаеше, че Гуинивиър е с моите хора, сигурно я бе видял на коня й, бе видял и знамето й, което сега се развяваше до моя щандарт със звездата. Той погледна стрелата и аз забелязах как по лицето му трепна щастие. Докосна лакътя ми и ме отведе отново при моите хора, които седяха или се облягаха на копията си.