Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

А по-нататък: дал го на двама-трима близки приятели и някой от тях се изкушил и го подхвърлил на самиздат. След което Твардовски можал само да изохка със закъснение.

А аз в Солотча се трепех над последните доизкусуряваници на „Архипелага“, вечерно време се кефех със слушане на западното радио и през февруари смаян чух ноемврийското си писмо до Воронков — смаян, защото изобщо не го бях изпускал от ръцете си, отделно изобщо не би имало смисъл, — ха пази документи за всеки случай… (Изплъзнало се е, естествено, при Воронков, датата беше изрязана като при припряно фотографиране, но дълги години ще ми натякват, че аз съм виновният.)

До март ме налегна силно главоболие, пурпурни приливи — първият пристъп на кръвното налягане, първото предупреждение за старостта. А за да довърша само „Архипелага“, ми трябваха, без да вдигам глава нито за час, април и май. Дано през тия два месеца нищо не избухне, не ми попречи… Много се надявах, че ще се върнат силите ми в моето любимо Рождество на Истия — от допира със земята, от слънчицето, от зеленината.

За пръв път през живота ми мое късче земя, сто метра мой ручей, особено вписване в цялата околна природа! Къщурката, кажи-речи, всяка година се наводняваше, но аз винаги бързах затам още с първото спадане на прилива, още докато бяха мокри дъските на пода и близо до прустчето идваше вечерно време езикът на водата от долчинката. През студените нощи всичката вода се прибира в рекичката, оставяйки по ливадите и долчинката покриви от бяло-стъкленист лед. Той виси крехък над кухината, сутрин се срива на големи парчета, сякаш някой върви по него. А през топлите нощи водата в реката не спада, не отстъпва, а звучно и шумно ромоли цяла нощ. Дори и през деня не заглушават пролетната река колите от шосето, можеш да седиш и да слушаш мъдрия звук на нейното ромолене с часове, оздравявайки с всеки изминал час. Ту силно и едро избълбука, ту странно шибне (паднал е клон, увиснал на върбата от придошлата вода) и пак многогласно равномерно ромолене. Матовото задоблачно слънце нежно се отразява в бързащата вода. А после по баирчетата започва да изсъхва — и милваш топлата земя с греблото, очиствайки я от пожълтялата трева за поникващата зелена. Ден след ден спада водата и ето че вече може да разчистваш с вила брега от довлечените боклуци и съчки. И просто да седиш и безсмислено да се припичаш на слънчицето — на стария дърводелски тезгях, на дъбовата пейка. На парцела ми растат ели, а наблизо има брезова гора и всяка пролет ми предстои да проверя поличбата: ако елата напъпи преди брезата — лятото ще е дъждовно, ако брезата преди елата — сухо. (И всяка година: правилно! А когато напъпят едновременно — тогава и лятото ще е шарено.)