Убийството като шедьовър

— Феликс каза, че трябва да занесем подарък на Димент — казва Пинки, завива в една уличка и спира пред магазин за алкохол. — Каза, че докторът обичал ром.

Пак потегляме, после Пинки спира на един кръстопът да се консултира с картата. Вдясно има малка дървена колиба, почти погълната от заобикалящата я растителност. Има вид сякаш всеки миг ще се срине, само че отпред е паркиран яркочервен пикап, а на покрива се кипри нова сателитна чиния.

— Да видим — казва Пинки. — Мисля, че тук трябва да завием надясно.

Още няколко завоя и излизаме на черен път. След още миля или там някъде спираме пред безлична правоъгълна сграда от бетонни блокчета. Дворът отпред е от отъпкана пръст с няколко китки тръстика и дълбоки следи от гуми, пълни със застояла вода. На фасадата има малък разкривен прозорец, сякаш добавен след построяването на сградата, която би била типичният склад, ако не беше „вратата“ от нанизи пластмасови мъниста. Виждал съм такива врати в Африка. Мънистата пропускат въздуха, но не и мухите.

— Това е — казва Пинки и почуква по таблото. — „При Димент“.

— Да.

Излизаме на жестокия пек. Пинки натиска бутон на ключовете си и фаровете на колата примигват.

Няма къде да се почука на мънистената врата, така че Пинки разтваря нанизите с ръце и мушва глава вътре.

— Ехо?

— Влизайте де — обажда се нечий глас от известно разстояние.

Вътре е тъмно и дори по-горещо, отколкото навън. Задушно. Спарено. Зад миризмата на прах и евкалиптово масло обонятелният ми нерв потръпва несмело пред лъха на човешки тела, екскременти, урина и пот. За няколкото мига, докато зрението ми се нагоди, си давам сметка за звуците в стаята — затруднено дишане, подсмърчане и кашлица. Някой стене. После десетината купчини по пода се превръщат в хора — повечето деца, ако се съди по ръста.

— Чувал съм за това — казва Пинки. — Нещо като клиника. Вуду болница.

Първата ми реакция — от която се срамувам — е да дишам колкото се може по-плитко.

— Насам — вика енергичен глас откъм дъното на стаята.

Различавам отворена врата, през която надничат цветни светлинки, като лампички на коледна елха. Тръгвам след Пинки по пътеката между пациентите, чиито болнични легла представляват сламеници на пода.

— Насам, насам — казва гласът.

Минаваме през отворената врата и се озоваваме в друга стая. Два пъти по-малка е от моята стая в „Омни“ и е осветена само от наниза декоративни лампички и две или три ритуални свещи. Точно срещу мен има нещо като олтар, стъпаловидно и отрупано с предмети. Погледът ми се плъзва по тях — бебешка дрънкалка, черен гребен, окичени с мънистени гердани статуетки, шишенца с течности, вързани на сложни възли въжета, кръстове, много от които овързани с пластове конци, боядисан череп, най-различни торбички от плат, и те овързани с конци, цветя, билети (и те овързани), шарени стомни с украса от мъниста, икони на Майката и Младенеца със златни ореоли, пластмасови висулки, детски колички „Мачбокс“, малка футболна топка, пластмасови кукли, снимка на Кенеди, дърворезба на мъж във фрак с пура в устата.