Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
— Да, ще видим.
Пинки има услуга на име „онстар“, която той нарича „пътуващия ми иконом“. Активира я, вкарва номера на Малдонадо и после инструктира машината да го свърже с репортера.
— Хей! — гласът на Малдонадо избумтява откъм контролното табло на автомобила. — Добри новини, Пинк. Обадих се на лекаря, който е приел Клод, когато го докарала линейката. Сам Харами. Ако не е бил Сам, на Байрън е щяло да му се размине обвинението в убийство. Смъртта на Клод най-вероятно е щяла да мине за „естествена“.
— Казвай, Макс.
— Казвам, че точно Сам се е сетил, че старият Клод е отровен. Той ми е приятел и се съгласи да дойде да вечеря с нас, щом ти ще черпиш.
— Удоволствието е мое — отвръща Пинки.
Докато се уговарят многословно къде да се срещнем за вечеря, аз си мисля как ще отида при Димент по-късно вечерта. Въпреки че според Пинки това не е добра идея, може би ще се съгласи да ми заеме колата си или да ме откара дотам. Ако не, сигурно ще мога да взема такси.
Но при всички случаи ще отида. Мисля за монетите, за купите с вода, за знаците, оставени ми от Будро. Не знам как и защо, но съм сигурен, че ако искам да го намеря, именно човекът с лице като смъртта ще ми посочи пътя.
36.
Ще се срещнем с Макс Малдонадо в „Придос Ийт Плейс“. Това е елегантен ресторант в покрайнините на Ню Ибериа, хубаво градче на няколко мили от Морган Сити. Водят ни на една маса до прозореца, където дребен сивокос мъж при появата ни отскача от мястото си, сякаш е на пружина. Това е Малдонадо, „само на седемдесет и пет лазарника“, както пояснява по-късно. Старческото смаляване, познато ми от все по-сгърбената стойка на собствения ми баща, при този човек сякаш е успяло само да концентрира енергията му.
— Пинки! — казва той и разтърсва ентусиазирано ръката му. — От колко време не сме се виждали, приятел!
Пинки ни запознава.
— Радвам се да се запознаем, радвам се, радвам се. А този мълчаливец тука — сочи към чернокос азиатец вляво от себе си, — това е Сам Харами. — Харами вдига чашата си към нас.
— Ще искате ли нещо за пиене? — пита сервитьорката.
— И още как! — казва Пинки. Поръчва си уиски с лед. За мен — наливна бира.
— Така… Байрън Будро значи — казва Малдонадо. — Помниш ли, когато го пуснаха онова копеле, Сам?
Харами кима.
— Всички затаихме дъх, когато излезе, това мога да ви кажа. Дълго време поглеждахме през рамо.
— Онзи тип ме плашеше — казва Харами, гласът му — странна комбинация от дълбокия юг и далечния изток. Японско провлачване. — А аз не се плаша лесно.
— Върна се в Морган Сити веднага щом го пуснаха. Това определено ни притесни — казва Малдонадо. — Но не стоя много. Изкара една седмица с онзи вещерски доктор и това беше. Оттогава нищо не се е чуло за него.
Поръчваме вечеря — процес, който отнема повече от петнайсет минути, защото Малдонадо задава безброй въпроси за съставките и начина на приготвяне.
— Направо ме подлудява — казва Сам Харами. — По-зле е от жена, която си избира булчинска рокля.
Най-накрая успявам да задам въпроса, който ми се върти в главата:
— Какво можете да ми кажете за Будро, което да ми помогне да го открия?
Сам Харами свива рамене.
— Не съм сигурен. Какво по-точно имате предвид?
— Ти просто си говори — казва Пинки и пресушава уискито си. — Какво знаеш за него? Не само за онова с баща му, макар че и то е важно. Каквото и да е. Всичко. Никога не се знае какво може да помогне.
— Колкото до мен, не бях и чувал за него преди онази история с кученцето. Знаете ли за какво говоря?
— Да — казвам аз. — Разказаха ни хора от караваните.
— Повечето неща ги разбрах след смъртта на Клод — казва Малдонадо, — така че не може да се разчита много на тях. Така де, показваш на някого бебешка снимка на Джефри Дамър20 или Адолф Хитлер и той със сигурност ще кимне и ще каже „Да, винаги е имало нещо странно в стария Джеф“… Но онова нещо с кучето — то наистина превърна момчето в парий.
— Вярвам ти — казва Пинки.
— Аз определено го набелязах, това мога да ви кажа. Хората веднага направиха връзка с начина, по който е умряло братчето му, и просто нямаше начин да не се усъмниш. Помниш ли, Сам?
Харами вдига вежди, които са съвършени полумесеци.
— Тогава още не живеех тук, Макс. Преместих се от Тулейн чак през осемдесет и шеста. За Байрън чух, когато уби баща си.
— Вярно, така беше — казва Малдонадо. — Е, следващото беше… след кучето… следващото беше, че Мари умря. Разболя се от рак на яйчниците, а той си е убиец.
Кимам.
— Чух, че е починала.
— Даа. Байрън беше на петнайсет. Добра жена беше Мари. Според някои хора точно това е накарало Байрън да прекрачи границата — смъртта й, — защото казват, че тя направо треперела над това момче. Както и да е, няколко месеца след като тя почина, Клод пострада при трудова злополука на сондите. Нещо на гръбнака. Месеци наред щеше да е в инвалидна количка. Когато излезе от болницата, Байрън трябваше да се „грижи“ за него. — Репортерът прави кавички във въздуха.
20
Сериен убиец на млади мъже и момчета, канибал. — Бел.ред.