Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
— По-късно Байрън се опита да обясни постъпката си — казва Ралф. — Някаква измислена история как кучето непрекъснато се измъквало от каишката си и Байрън го заровил, за да не избяга. Защото той си имал работа и не можел да го наглежда. Сякаш не е могъл да изчака десет минути, докато Емъри се върне. Като че ли някой ще повярва, че Мари наистина го е накарала да окоси моравата — беше декември. Както и да е, той вади електрическата косачка от бараката с инструментите и започва да коси моравата.
— О! — мълви Дора и скрива лице в ръцете си, сякаш не може да издържи дори спомена. — Господи.
— Малкият Емъри се връща точно навреме да види как Байрън минава с косачката през главата на палето. Аз бях тук, когато Емъри изпищя. Хукнах, стекоха се и други хора. Кръвта бликаше като фонтан. Не можете да си го представите дори.
— Отрязал е главата на кучето с косачката?
— Майката на Емъри се обади на полицията. И те дойдоха. И никой не повярва на твърденията на Байрън, че станало случайно.
— Обвиниха го в хулиганство — добавя Дора.
— И какво стана?
— Нищо. Размина му се само с мъмрене. Семейство Бобърг се преместиха при първа възможност.
— Мълвата се разнесе — казва Ралф. — Момчето на Будро не е редовно. Хлопа му дъската. Родителите заръчваха на децата си да стоят далеч от него. Вече не му позволяваха да проповядва в църквата.
— Малко след това Байрън спря да ходи на училище — продължава Дора. — Тогава започна да се влачи из Морган Сити. — Загасва цигарата си. — Сдуши се с онази чернилка, вещерския доктор.
Расизмът й ми е толкова противен, че ми иде да си тръгна. Ставам, но Пинки не ми обръща внимание.
— Знаете ли името на онзи човек?
— Вече ви казах — отвръща Дора. — Откъде мога да знам такова нещо?
— Мисля, че знам кой е — казва Ралф, — но не му знам името. Ако се завъртите в онзи район на Морган Сити и поразпитате, все ще ви каже някой къде да го намерите. Боже, при него идват хора чак от Ню Орлиънс да им каже печелившо число или кой ще спечели на четвъртфинала. Той е световноизвестен… този тип.
— И какво… да питаме за „вещерския доктор“? — пита Пинки. — Това ще е достатъчно, така ли?
— Ами те не се наричат точно вещерски доктори — замисля се Ралф. — Имат си някакво вуду име, но не го помня. Хиган? Хунгин?
— Хунган — подсеща го Пинки.
— Точно така беше. И не е само един, много са. Онзи, дето Байрън се сдуши с него след историята с палето? Питайте за вещера без горна устна.
— А стига бе.
— Честна дума. Виждал съм го. Може да е нещо свързано с вудуто — не знам как се е наранил. — Лицето му се изкривява, наполовина усмивка и наполовина гримаса. — Той казва, че едно зомби му се ядосало и му я отхапало.
— Отхапало му устната? — ахва Дора. Кръсти се скришно, движението е само загатнато и почти убягва от погледа.
— Ей така — казва Ралф и уж се стрелва към Дора да я ухапе, — като хапеща костенурка.
Дора изписква.
— Една хапка — казва Ралф. — Повече не е нужно.
35.
С Пинки обядваме в „При Кати“, запусната закусвалня в Бейо Бьоф, която предлага различни видове рибарска стръв и разходка с лодка покрай сандвичите и напитките.
— Виж, това се казва хубав по’бой18 — казва Пинки и отпива дълга глътка от колата си да отмие последната хапка. — Колкото и да е добра храната в Ню Орлиънс, все по-трудно става да намериш първокласен по’бой. Моята теория е, че за тази цел трябва да идеш на село, защото ресторантите в града сменят прекалено често мазнината. Ти какво ще кажеш, Артър?
Артър е мъжът зад бара, явно старо приятелче на Пинки. („Мен никой никога не ме забравя — беше ми обяснил Пинки. — Това поне е сигурно.“) Тъмното лице на Артър разцъфва в широка усмивка с липсващи зъби. Той клати глава.
— Това комплимент ли е или ми казваш, че мазнината ми е пуснала брада?
— Не, сериозно говоря — настоява Пинки. — Същото е като с разликата между телешкото и говеждото. Прясното олио просто няма букет. Неутрално е. Не добавя нищо.
— Ca s’adonne. Comme ci ca se fait ici? Не ще да е само заради сандвичите на Артър, не.
— Моят ami тук — казва Пинки и ме сочи, като клати бавно глава, — tous mauvais. Един човек откраднал децата му.
— No! — Той ме поглежда потресено, после пак се обръща към Пинки. — Vraiment?
Двамата си разменят бързи реплики на местен говор, който не разбирам, после Пинки казва:
— Малки дечица, приятелю. Шестгодишни. Моят приятел прави и невъзможното да ги намери. Страхува се, че може да им се случи нещо лошо, нали разбираш. Търси човека, който ги е отвел, и следата го е довела тук.
18
Популярен в Луизиана сандвич с приготвени по специален начин скариди. — Бел.прев.