Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
Дора докосва внимателно с пръст един от лъскавите си нокти.
— Вижте, момчета — казва тя и става с пъшкане. — Още много имам да ви разправям за Байрън, но нещо ми е пресъхнала устата. — Размахва ръце във въздуха. — Що не идем да видим Ралф? Заедно ще си спомним повече. Той беше близък със семейството. С Клод бяха колеги. Работеха на сондите. И за риба ходеха заедно.
Казва ни да я почакаме и след пет минути се връща, косата й още е с ролките, но педикюрените сандали са сменени с лъскав чифт маратонки.
— Налага ли се да идем пеша? — пита Пинки, поглеждайки обувките й.
— Божке, не! — възкликва Дора. — Искам да се повозя в тази ваша кола.
Ралф настоява да ни направи чай с лед. Поднася чашите внимателно, после се извинява, за да „донесе нещо“. Чакаме в миниатюрна дневна с твърде много мебели и след малко Ралф се връща с два прашни албума.
— По онова време обичах да правя снимки — казва той и разлиства един от албумите, докато не намира каквото търси.
— Ето — казва той и ние се навеждаме да погледнем малката снимка седем на дванайсет сантиметра. — Това е Клод — казва Ралф и сочи красив мъж с дълги бакенбарди, седнал на пейка в парка. — А това е Мари. — Сочи скромната на вид жена до Клод. Главата й е обърната и тя гледа с топла усмивка съпруга си, а до нея седи спретнато момченце. Пътят на косата му е прав като начертан с линия.
— А това е Байрън — казва Дора. — Правена е преди Джо да се роди. Много му трепереше тя на това момче. Нали така, Ралф?
— О, да. Ако питахте майка му, той беше истинско ангелче.
— Само да поиска нещо и тя му го купуваше — казва Дора. — Играчка, колело, каквото се сетиш. Нинтендо. Китара. Батут. Карт. Слънчеви очила за двеста долара, ако щете вярвайте. Дрехи… угаждаше му във всичко.
— Виж, Клод — добавя Ралф, — и той обичаше момчето, но се опитваше да го приучи малко на дисциплина, както си му е редът. Мари не даваше на Клод да пипне момчето. Дори да му се скара не даваше. И виж какво стана.
— Няма какво да виним родителите — казва ни Дора. — Мари беше много сладка. И Клод беше добър човек. Според мен момчето просто се беше родило повредено.
— Може и така да е — отстъпва Ралф.
Намира друга снимка, правена няколко години по-късно. Байрън е на седем или там някъде. Облечен е с костюм, с цилиндър на главата и с нещо като пелерина, а над горната му устна са нарисувани завити мустаци. Зад него се вижда ръчно направен плакат: БАЙРЪН ВЕЛИКИ.
Сещам се какво беше казал Карл Кавана — че фокусниците се запалвали по това изкуство още като деца. От снимката ме побиват тръпки.
— О, магическите представления! — казва Дора. — Направо бях забравила за това. Байрън продаваше билети по четвърт долар и хората си плащаха с готовност, защото Мари правеше лимонада, сандвичи и картофена салата, така че си беше на сметка.
— Тя правеше страхотна картофена салата — казва Ралф. — Макар и не като тази на Дора — добавя дипломатично той.
— Помниш ли? — пита Дора. — Гледахме представленията на сгъваеми столове, които Байрън нареждаше пред караваната.
— Той беше много добър, между другото, за толкова малко дете — казва Ралф. — Така и не разбрах как правеше някои от номерата си. Имаше например един номер — слагаше няколко пера и стиска трева в един тиган, казваше някакви вълшебни думи, и като вдигне капака, от тигана излита птица. Оглеждал съм го този тиган. Нямаше място да скриеш жива птица вътре.
Тиган за гълъби, мисля си аз, спомняйки си описанието на Кавана.
— Кажете ни за бащата — подканва ги Пинки.
— Работеше на морските сонди, точно като мен. Работлив си беше. Мари също работеше — гладеше дрехите на хората срещу заплащане.
Но като цяло според думите на двамата съседи Клод не се е задържал много вкъщи. Работел за „Андарко“ на шестседмични смени на сондите в Залива, почивал три.
— И когато си беше вкъщи, пак не се задържаше много в караваната. Все ходеше за риба. — Ралф се смее. — Повечето време с мен.
— Байрън идваше ли с вас?
— Нее. Беше му скучно. Предпочиташе да си стои вкъщи с майка си.
— Ходеха ли на църква? Чух нещо, че Байрън се изявявал като малък проповедник.
— Мили Боже, да! — казва Дора. — Те си бяха набожни по принцип, а след като малкият Джо умря, Байрън наистина се побърка на тема религия.