Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
— Преобразяващо преживяване — казва Ралф.
— Какво? — пита Дора. — Това пък откъде го измисли?
Ралф се изчервява.
— Чета разни книги за библейските сказания. Така го наричат — като Павел на пътя за Дамаск. Идеята е, че след като малкият Джо се удави, Байрън е започнал да се замисля за смъртната си душа.
— За преобразявания не знам — казва Дора, — но онова момче наистина се вманиачи на тема проповядване. Проповядваше буквално пред всеки, който би се спрял да го слуша, заставаше на моста, дори четеше на висок глас Библията при кейовете, когато приставаше някоя рибарска лодка. Мари се беше побъркала от притеснение, щото на пристанището има всякакви хора. Пияни и какви ли не. Но Байрън никой не можеше да го спре. Дори си беше спечелил слава на лечител, нали така, Ралф?
— Абсолютно. Хората говореха, че имал призвание. — Ралф млъква, после подхваща отново: — Чисти глупости, разбира се. Но че си имаше последователи, имаше. Беше си истински малък шоумен.
— Какво имате предвид? — питам аз. — Що за „шоумен“?
— Ами веднъж например изнесе проповед за избягването от отговорност. Говореше за Пилат Понтийски и на олтара пред него имаше голяма купа с чиста вода, и говореше той как Пилат си измил ръцете… „Исус Христос просто не е негова работа.“ И малкият Байрън си насапуниса ръцете и както говореше, ги потопи във водата и водата стана кървавочервена, хората ахнаха удивено — така де, проклет да съм! Направо си беше драматично. Вдигна си ръцете и от тях капеше „кръв“, а той крещеше как Пилат не можел да измие кръвта от ръцете си.
— Номер.
— Някакъв специален сапун, така ми каза Клод, но все пак ти привлича вниманието, сещате се. Измисляше всякакви неща от този сорт. Щрака с пръсти и се появява дим. А после стана онова нещо с кученцето и… — Обръща се към Дора. — Май тогава го изхвърлиха от църквата?
— Какво „нещо с кученцето“? — пита Пинки.
— Това беше по-късно — казва Дора, — вече беше тийнейджър.
Аз обаче не слушам. Мисля за малкия проповедник с „окървавени“ ръце. Малкият проповедник, който щрака с пръсти и се появява дим. Малкият проповедник, който прави фокуси.
Седемгодишният Байрън Велики, който работел върху уменията си още тогава. Образите на сестрите Гейблър се тълпят в главата ми. Със сценичните им костюми. Полицейската снимка на долната половина на Клара Гейблър. Мисля за момчетата Рамирес. Едното разчленено. Хлапетата Сандлинг, които се катерели по въжета и „тренирали“. Защо? С каква цел?
Истински шоумен.
Като си помисля какво ли си е наумил този психар за моите синове…
— Добре ли си? — пита ме Пинки.
— Още чай с лед? — предлага Ралф.
Аз клатя глава.
— Добре съм.
— Каква е историята с онова кученце? — пита отново Пинки.
Дора се мръщи.
— Имаш ли нещо против да запаля, Ралф?
— Вредиш си на здравето. Но хайде, пуши.
— Онова кученце — казва Дора. — О, Боже! Тогава разбрахме, че момчето наистина е побъркано.
— Това сложи край и на дните му като проповедник — добавя Ралф.
— Какво е направил? — пита Пинки. — Измъчвал е бедното животинче?
— Нещо по-лошо — казва Ралф.
— Какво може да е по-лошо от това?
Ралф въздиша издълбоко и се обляга назад.
— Беше по Коледа. Може и да се влияя от по-късните събития, но хората казват, че по онова време Байрън вече се държал странно. Никой не може да обясни как точно, но успявал да им внуши страх. Просто никой не искаше да е близо до него. Все още проповядваше доста, но когато не проповядваше, изчезваше с часове. Беше на колко… — обръща се към Дора, — на четиринайсет?
Дора кима.
— Мари се тревожеше — продължава Ралф, — казваше, че си имал някакво тайно място и че не знаела къде ходи и какво прави.
— А съседчето — казва Дора и потръпва, — получи кученце за Коледа.
— Нали помните какво каза Дора — че Байрън винаги получаваше всичко, което поиска?
С Пинки кимаме.
— С едно изключение — пояснява Ралф. — Мари страдаше от астма, в тежка форма, и не можеха да си вземат домашно животно. Получаваше пристъп и се налагаше да постъпи в болница, сещате се. Така че Байрън не можеше да си вземе куче или коте, дори и хамстер.
— Случи се следното — разказва Дора. — Малкият Емъри Бобърг, съседчето от другата страна, получи кученце за Коледа, малък златен лабрадор, най-сладкото същество, което можете да си представите. Та, Емъри разхожда кученцето си, минава покрай караваната на Байрън и Байрън го пита дали може да си поиграе с него. На Емъри не му се иска, обаче го е страх от Байрън и му подава каишката. Байрън му дал малко пари и го пратил до магазина да купи безалкохолно и за двамата. Веднага щом Емъри се скрива от погледа му, Байрън изкопава дупка в двора и заравя палето до шията. Ако бях там, може би щях да успея да го спра, но по онова време бях в Лафайет при сестра ми.