Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
— Аз не мога да ви кажа нищо повече — казва Димент.
— Но вие не ми казахте нищо. Знаете ли къде е Байрън? Как да го намеря?
Димент изглежда съжалява, но въпреки това клати глава.
— Има нещо, което не разбираш, приятелю мой. Байрън е част от бизангото. Ние сме затворен кръг. Кажа ли ти повече за него, ще престъпя вярата.
Пинки започва да изрежда причини защо Димент трябва да ни помогне, включително и пари. Аз умолявам доктора. Но Димент вече е решил. Няма да ни каже нищо повече.
— Устните ми са запечатани — шегува се той.
— Трябва да има някакъв начин да заобиколим традицията — подхвърля Пинки. — Винаги има начин.
— Един начин може би — казва ни Димент. — Ако този човек иска да научи повече, ще трябва да стане част от бизангото. После — ние нямаме тайни помежду си.
— Добре — казвам аз. — Къде да се запиша?
Димент се смее.
— Не е толкова лесно. Има си церемония. Посвещаване.
— Каквото е необходимо, няма значение.
— На някои хора не им харесва — казва ми Димент. — Щото трябва да имаш вяра — в мен и в бизангото. Тогаз ще се родиш отново във вуду. И като част от нас.
— Трябва да „имам вяра“?
— Не е нужно да вярваш в нещо определено — казва Димент. — То е като да се качиш на самолет. Оставяш се в ръцете на пилота и на хората, които са построили самолета. Поверяваш им живота си. Слагаш си колана. Потегляте по пистата. Не разбираш какво държи самолета в небето, не познаваш хората, които управляват машината, но въпреки това се качваш, закопчаваш колана и вярваш, че ще стигнеш там, накъдето си се запътил. Нещо такова. Вярваш в бизангото. Минаваш през посвещаването. Имаш ни доверие. — Разперва ръце в жест на откритост.
— Не знам — казва Пинки. — Чувал съм, че тези неща могат да бъдат опасни.
— Опасни? — казва Димент. — Естествено. Да пресечеш улицата също е опасно. И с лоа е така — ние ги викаме, познаваме ги, но не можем да ги контролираме, не.
— Това ли е единственият начин да ми кажете нещо повече за Байрън?
— Така е — казва Димент и кима.
— Тогава да действаме. Съгласен съм.
— Сигурен ли си? — пита ме Димент.
— Напълно.
— Тогава ела довечера.
— Довечера?
Димент кима, после става и тръгва към вратата. Докато минаваме по пътечката между нещастните души, свити на купчинки в жегата и мрака, Димент ми задава въпрос, който ми се струва абсолютно неуместен.
— Кой номер носиш?
— Кой номер?
— Да! — Изглежда подразнен. — Кой номер носиш?
— Четиридесет и втори — казвам му аз.
— Аааа — проточва Димент. — Идеално. — Дръпва мънистата настрани. Двамата с Пинки пристъпваме в двора и мънистата се затварят зад нас с някак воднисто шумолене.
Все едно съм излязъл от дневна прожекция. Заслепен съм. Образ от олтара на Димент сякаш плава пред очите ми на фона на трептящия въздух — рисувана икона с две момчета, всяко със златен ореол около главата, всяко с перо в ръка. Близнаци. Чудя се какво ли означава това. Ще трябва да питам Димент. Колата на Пинки издава тихо писукане и аз чувам механичното изщракване на отключилите се врати.
— Боже! — казва той, след като сме се напъхали вътре по най-бързия начин. — Май ще гледам да не си уреждам повече срещи с доктор Димент тук.
— Не знам. За какъв дявол му трябваше да знае кой номер нося?
— Едва ли се кани да те убие заради марковите ти гащи, но кой знае? — казва Пинки, пали колата и натиска бутона за централно спускане на прозорците. Политаме напред. — Този тип прилича на самата смърт! Това не те ли притеснява, партнер? И защо му е да знае кой номер носиш? И онова дето кучето било просто пиле с опашка? Какво искаше да каже с това, а? Според мен искаше да каже, че всичко живо е просто жизнена сила, нещо, което може да се пожертва. Ами ако и теб те слага в тази категория?
— Мдаа — промърморвам аз.
Истината обаче е, че ми е трудно да изпитам някакъв страх от доктор Димент. Или тревога за онова, което може да ми се случи. Обръгнал съм на всякакви страхове.
— Няма наистина да се върнеш там, нали?
Вдигам рамене.
— Мисля по въпроса.
По целия обратен път до „Холидей Ин“ Пинки се опитва да ме разубеди.
— Това е шантаво бе, човек! Въобще не го познаваш онзи тип — кой го знае какви откачени неща може да направи. Устната му, Господи! Направо не мога да повярвам, че пи от онзи ром! Нали го видя колко е кльощав? Кой знае от какво е болен. Очите му ми се сториха жълтеникави. СПИН, хепатит, кой знае? А и вудуто — хич не ти трябва да се забъркваш с това. Никак даже. Само кръв, опиати и глупости… Дай да видим какво ще ни каже Малдонадо, а? Така или иначе, винаги можеш да се върнеш при Димент, ако се наложи.