Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Струва ми се, ти забелязваш, гражданино, че детето е болно. Да не би да си доктор?
— Доктор не съм, но медицина съм учил.
— Какво забелязваш в детето?
— Като симптом на някакво заболяване ли?
— Да.
— Намирам, че бузите и очите му са извънредно подути, ръцете му са бледи и мършави, коленете — отекли и ако напипам пулса му, сигурен съм, че ще има повече от осемдесет и пет деветдесет удара в минута.
Детето показа съвършено безразличие при изброяването на неговите страдания.
Общественият обвинител попита:
— На какво отдава науката това състояние на затворника? Лорен се почеса по носа и прошепна:
— Филисме кара да говоря. Но аз нямам никаква охота.
После прибави високо:
— Да ти кажа право, гражданино, не зная как живее малкият Капет, затова и не бих могъл да отговоря точно. Но…
Симон напрегна слух, за да чуе по-добре какво ще каже Лорен. Той вътрешно злорадстваше, че Лорен сам ще се компрометира.
— Но аз мисля — продължи Лорен, — че той не се движи достатъчно.
— И наистина не се движи, мързеливецът му с мързеливец! — каза Симон. — Не иска дори да ходи!
Детето си остана съвършено безчувствено при гнусните думи на ботушаря.
ФукеТренвил стана, приближи се до Лорен и му пошепна нещо на ухото.
Никой не чу думите на обществения обвинител, но всички много добре разбраха: той питаше нещо.
— Нима вярваш на това? — каза Лорен. — Нима вярваш на тези думи? Това е изключително тежко обвинение за една майка…
— Във всеки случай сега ще разберем това — отговори Фуке. — Симон ни уверява, че сам го е чул с ушите си да разказва. То ще се изповяда пред всички.
— Това е ужасно, това е чудовищно! — извика Лорен. — Не може да бъде! Австрийката не си поплюва. Всъщност право, или криво, това не е моя работа. Но като я изкарват Месалина, трябва да се задоволят с това и да не я правят и Агрипина. Право да си кажа, всичко това ми се вижда малко прекалено!
— Така ми е казал Симон, аз нищо не знам — отвърна безстрастно Фуке.
— Никак не се съмнявам, че Симон го е казал — продължи Лорен. — Има хора, които не се гнусят от никакви обвинения.
Дори и когато обвиненията са абсурдни. Но ти не мислиш ли — Лорен погледна Фуке в очите, — не мислиш ли ти, човек умен и честен, че искаш подробности от едно дете, подробности, които най-естествените и свещени закони на природата правят недопустими, в лицето на това дете ти оскърбяваш цялото човечество?!
С вид на човек, който не е чул всичко това, обвинителят извади от джоба си някаква малка книжка и я показа на Лорен.
— Конвентът — каза той — ми заповяда да водя делото и аз ще го водя, без да ме е грижа за всичко това, което ми казваш.
— Имаш право — рече Лорен. — Аз ще призная, че ако това дете изповяда…
Той се задави. Главата му се затресе от отвращение.
— Впрочем — продължи Фуке — ние действаме не само по донос на Симон. Обвинението е публично.
Фуке извади от джоба си друга книга.
— Това е брой от „Пер Дюшен“, вестник, който, както е известно, излизаше под редакцията на Ебер.
Обвинението наистина беше публично.
— Писано, печатано — каза Лорен. — Все едно. Безразлично ми е, докато не чуя подобно обвинение от устата на самото дете. — Той добави: — Но да излезе по собствена воля, свободно, без заплахи. Аз…
— Какво ти?
— Аз няма да повярвам нито на Симон, нито на Ебер! Ще се съмнявам, както се съмняваш и ти.
Симон с нетърпение очакваше края на разговора. Този мръсник не знаеше влиянието, което един поглед може да окаже на някой умен човек. Но Фуке почувства значението на погледа на Лорен. Той искаше да бъде разбран от този наблюдател.
— Да започнем изследването — рече той. — Писарю, приготви се!
Писарят бе вече готов. Той чакаше, както Симон, Анрио, войниците, както всички, края на разговора между Лорен и ФукеТренвил.
Само детето седеше съвсем безучастно в сцената, на която без да иска бе главен герой.
— Тишина! — каза Анрио. — Гражданинът Фуке Тренвил започва разпита на детето.
— Капет — рече обвинителят, — знаеш ли каква е станала майка ти?
От мъртвешки блед малкият Луи стана моравочервен, но не отговори.
— Чуваш ли ме какво те питам? — повтори обвинителят. Детето пак нищо не отговори.
— О, той чува много добре! — викна Симон. — Но е като маймуните, които не отговарят, за да не ги вземе някой за хора и да ги накара да работят!
— Отговаряй, Капет — рече Анрио. — Разпитва те комисия, изпратена от конвента, а ти си длъжен да се покоряваш на законите!