Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл, Толкин Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))». Краткое содержание книги:
Защото Феаноровите синове внезапно нападнали и изтребили последните изгнаници от Гондолин и Дориат. В онази схватка мнозина техни бойци останали настрани, а неколцина даже се разбунтували и загинали, защитавайки Елвинг от собствените си владетели (дотолкова били скръбни и объркани сърцата на Елдарите през ония дни); ала Маедрос и Маглор удържали победа, макар че само те останали от всичките Феанорови синове, понеже Амрод и Амрас паднали в битката. Прекалено късно се притекли корабите на Кирдан и върховния крал Гил-галад да помогнат на елфите от Сирион; вече нямало и следа от Елвинг и нейните синове. Тогава шепата оцелели след нападението се присъединили към Гил-галад и заминали с него за Балар; и разказвали, че Елрос и Елронд били взети в плен, а Елвинг със Силмарила върху гърдите се хвърлила в морската бездна.
Тъй Маедрос и Маглор не успели да извоюват безценния камък; ала той не бил изгубен. Защото Улмо изнесъл Елвинг от вълните и я преобразил в бяла птица, а Силмарилът сияел на нейната гръд, докато летяла над водите да дири своя възлюбен Еарендил. И в една бурна нощ изправеният на кормилото Еарендил я видял да се задава като стремителен бял облак под луната, като оживяла звезда над морето, като блед пламък, понесен от крилете на бурята. Древните песни разказват, че тя рухнала в несвяст върху палубата на Вингилот, полумъртва от бързане и изтощение, а Еарендил я грабнал в прегръдките си; и на сутринта с почуда я съзрял до себе си пак в предишния облик да спи с разпилени по лицето коси.
Дълбока скръб обзела Еарендил и Елвинг за гибелта на Сирионските заливи, а най-вече за пленничеството на синовете им, защото се бояли, че може вече да са погубени; ала не било тъй. Маглор съжалил Елронд и Елрос и бащински се погрижил за тях, а след време помежду им се зародила неподозирано силна обич; но страховитата клетва продължавала да мъчи и изтощава сърцето му.
Еарендил обаче не виждал вече нито капка надежда в Средната земя и с отчаяна твърдост решил да не се завръща, а заедно с Елвинг отново да подири Валинор. Сега той почти непрестанно стоял до кормилото на Вингилот, а Силмарилът бил прикрепен върху челото му; и колкото повече наближавали Запада, толкова по-ярко ставало неговото сияние. Мъдреците разказват, че именно заради могъществото на този свещен камък най-сетне успели да достигнат води, що не били виждали други кораби, освен тия на Телерите; минали покрай Омагьосаните острови и устояли на техните вълшебства; после навлезли в Сенчестите морета, прекосили техните сенки и съзрели Самотния остров Тол Ересеа, но не се задържали край него; а накрая хвърлили котва в залива Елдамар и като зърнали този кораб да се задава от Изтока, Телерите се изумили, гледайки отдалече несравнимото сияние на Силмарила. Тъй Еарендил пръв от всички живи достигнал безсмъртните брегове; а освен Елвинг имал още трима моряци, които били пребродили заедно с него всички морета — Фалатар, Ерелонт и Аерандир били техните имена. И Еарендил им казал:
— Освен мен никой не ще стъпи на този бряг, та да не си навлечем гнева на Валарите. Върху себе си само ще поема тази заплаха и дано тъй помогна на Двата народа.
Но Елвинг му отвърнала:
— Тогава пътищата ни ще се разделят навеки; а каквото и да те заплашва, желая да го споделим заедно.
После скочила в бялата пяна и изтичала подир него; но Еарендил се натъжил, защото очаквал гневът на Валарите да се стовари върху всеки простосмъртен от Средната земя, който дръзне да прекоси преградите около Аман. Там се сбогували със своите спътници и повече никога не ги видели.
Сетне Еарендил рекъл на Елвинг:
— Почакай ме тук; понеже само един може да отнесе посланието, що ми е поверила съдбата.
След тия думи тръгнал сам напред по брега, навлязъл в Калакирия и клисурата му се сторила пуста и безмълвна; защото също както някога били сторили Моргот и Унголиант, Еарендил идвал в празничен ден и почти всички Елфи се били сбрали във Валимар или в чертозите на Манве върху Таникветил, та само малцина останали на стража по стените на Тирион.
Ала все пак тия малцина го съгледали отдалече заради ярката светлина, която носел и тозчас се отправили към Валимар. А Еарендил се изкачил по зелената могила Туна и не видял жива душа; сетне тръгнал из улиците на Тирион и ги заварил пусти; и сърцето му се свило от страх да не би някаква беда да е сполетяла Блаженото царство. Вървял по безлюдните друмища на Тирион, а по дрехите и обувките му се трупал елмазен прах, тъй че целият заблестял, докато изкачвал безкрайните бели стълбища. Гръмко зовял на всички човешки и елфически езици, ала нямало кой да отговори. Затуй накрая се обърнал и поел пак към морето; но щом стъпил върху обратния път, някой му извикал с могъщ глас откъм могилата: