Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл, Толкин Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))». Краткое содержание книги:
— Здравей, Еарендил, най-прославен от всички моряци и най-очакван сред всички скъпи гости, що идва накрая незабелязан! Здравей, Еарендил, носител на светлина отпреди Слънцето и Луната! Блясък на Земните чеда, звезда в нощния мрак, безценна искра сред залеза и предвестник на ясното утро!
Туй бил гласът на Еонве, вестителя на Манве, който идвал от Валимар да призове Еарендил пред Властелините на Арда. И Еарендил тръгнал през Валинор, влязъл в чертозите на Валимар и кракът му вече не стъпил върху земите на простосмъртните люде. Тогава Валарите се сбрали на съвет и повикали Улмо от морските дълбини; а Еарендил се изправил пред величавите им лица и предал посланието на Двата рода. Помолил ги да простят на Нолдорите, да се смилят над техните скърби и великодушно да помогнат на изпадналите в беда елфи и хора. И молбата му била приета.
Елфическите легенди разказват, че след като Еарендил тръгнал да потърси Елвинг, Мандос заговорил за неговата участ и рекъл:
— Нима простосмъртен човек ще стъпи върху нетленните земи, без да плати с живота си?
Но Улмо възразил:
— Та нали за това се е появил на бял свят. Кажи ми, ако можеш: дали Еарендил е син на Туор от Хадоровия род или чедо на Тургоновата щерка Идрил от елфическия род на Финве?
А Мандос отвърнал:
— Все едно, Нолдорите доброволно заминаха в изгнание и не могат да се завърнат тук.
Но когато всички Валари изрекли своята дума, дошъл ред на Манве да реши и той продумал:
— На мен се пада съдбовната власт в тия дела. От обич към Двата рода е приел заплахата Еарендил, затуй не бива да я стоварваме нито върху него, нито върху съпругата му Елвинг, която го последва също от обич; ала вече не ще стъпят нозете им между елфи и люде в Отвъдните земи. И ето що повелявам за тях: на Еарендил, Елвинг и техните синове давам воля сами да избират с кой народ да преплетат съдбините си и по чии закони да бъдат съдени.
А понеже Еарендил все не се завръщал, страх изпълнил душата на самотната Елвинг; и бродейки покрай морето, тя наближила до Алквалонде, където били всички ладии на Телерите. Морските чеда я посрещнали дружелюбно, а като изслушали нейния разказ за Дориат, Гондолин и бедите на Белерианд, сърцата им се свили от жалост; и там, на Лебедовия пристан я заварил Еарендил, когато най-сетне се върнал. Ала не след дълго двамата били призовани във Валимар да чуят присъдата на Върховния владетел.
Тогава Еарендил казал на Елвинг:
— Избирай сама, защото аз вече се изморих от този свят.
И заради Лутиен Елвинг избрала да бъде сред Първородните Чеда на Илуватар; а Еарендил от обич към нея приел същия избор, макар че сърцето го теглело към простосмъртните люде от бащиния му род. Сетне по волята на всички Валари Еонве слязъл към брега на Аман, където спътниците на Еарендил все още очаквали вести; дал им друг кораб и Валарите ги отпратили към Изтока с могъщи ветрове. А белия Вингилот благословили и го пренесли през Валинор до самия край на света; там корабът прекосил Портите на нощта и се издигнал в небесния океан.
Приказно красив бил станал Вингилот, цял изпълнен с трепетното сияние на чист и ярък плам; а мореплавателят Еарендил, обсипан в искрящ прах от елфически елмази, отново стоял на кормилото със Силмарила върху челото. Надалече пътувал той с този кораб и достигал чак до междузвездната пустота; ала най-често го виждали привечер или на зазоряване да блести сред изгрева или залеза, докато се завръща към Валинор от своите пътешествия отвъд пределите на мирозданието.
Елвинг не го придружавала в тия странствия, понеже не можела да устои на студа и безбрежната пустота; повече обичала земните неща и нежните ветрове, що веят над води и хълмове. Затова й изградили бяла кула на север, край брега на Разлъчното море; и натам се отправяли всяка година морските птици от целия свят. Разказват, че тъй като някога била приела техния облик, Елвинг скоро почнала да разбира езика им; а те я научили на изкуството да лети и крилете й били снежнобели със сребристо сиво по края. И понякога, докато Еарендил на връщане се приближавал към Арда, тя излитала да го посрещне както в отдавна отминалите им земни дни. Тогава най-зорките елфи от Самотния остров я съзирали как с радост се извисява да поздрави завръщането на Вингилот като сияйна бяла птица, обагрена в розово от залеза.