Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл, Толкин Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))». Краткое содержание книги:
Когато за пръв път се издигнал да плава из небесния океан, Вингилот изгрял над света ненадейно, обгърнат в искрящо сияние; а в Средната земя го съзрели отдалече със смаяни очи и решили, че трябва да е поличба, та го нарекли Гил-Естел, що означава звезда на върховната надежда. И като видял тази нова звезда сред вечерния небосклон, Маедрос запитал брат си Маглор:
— Не е ли Силмарил онова, що блести сега далече на запад?
А Маглор отговорил:
— Ако наистина мощта на Валарите въздига отново онзи Силмарил, що видяхме да потъва в морската бездна, нека бъдем доволни; защото сега величието му се разкрива за всички, ала въпреки туй е недостъпно за злото.
Тогава елфите вдигнали взор към небето и отчаянието напуснало сърцата им; а в Морготовата душа се загнездили тежки съмнения.
И все пак разказват, че Моргот не очаквал удара, що връхлетял откъм Запада; тъй велика гордост го била обзела, че не вярвал някой да излезе на открито сражение срещу него. Освен това смятал, че навеки е отчуждил Нолдорите от Властелините на Запада и че сред доволството на своето блажено царство Валарите ще обърнат навеки гръб на отвъдния свят; защото за безмилостния винаги са загадъчни и непостижими деянията на жалостивото сърце. Но войската на Валарите се готвела за битка; и под белите им знамена застанали Ваниярите на Ингве, а също и ония Нолдори, които никога не напуснали Валинор и останали верни на своя владетел Финарфин. Малцина от Телерите пожелали да тръгнат на бой, защото помнели клането край Лебедовия пристан и отвличането на белите кораби; ала послушали Елвинг, която чрез баща си Диор Елухил произхождала от техния род и пратили множество моряци да прехвърлят армията на Валинор към отвъдния бряг. Те самите обаче останали върху корабите и нито един от тях не докоснал с нозе Средната земя.
Малко е казано в легендите за похода на Валарите към северните области на Средната земя; защото сред тях нямало нито един от ония елфи, що живели и страдали по тукашните земи, а сетне съчинили съхранените и до днес разкази за ония времена; едва по-късно узнали те за великите събития от своите сродници в Аман. Ала така или иначе, най-сетне могъществото на Валинор се надигнало откъм Запада и гордият тръбен зов на Еонве прокънтял под небосвода; славният блясък на оръжията им огрял целия Белерианд, защото Валарите се явявали в нов облик — млад, величав и страшен, та планините треперели под нозете им.
Сблъсъкът между армиите на Запада и Севера е наречен Великата битка или Война на гнева. Там се сбрали всички Морготови пълчища, а те били вече неизброими, та и Анфауглит не можел да ги побере; и войната пламнала из целия Север.
Но нищо не му помогнало. Балрозите били унищожени, само неколцина избягали и се укрили из най-недостъпните пещери дълбоко в земните недра; безбройни легиони от орки загинали като наръч слама в пожарище или били пометени като съсухрени листа пред огнен вихър. Само шепа от тях се отървали и дълги години подир войната не дръзнали да нарушат покоя на света. А малцината оцелели човешки прадеди от трите рода на елфическите приятели се сражавали на страната на Валарите; и люто отмъстили в ония дни за Барагунд и Барахир, Галдор и Гундор, Хуор и Хурин и още мнозина свои владетели. Ала немалко синове човешки, както от племето на Улдор, тъй и от новите източни пришълци, се съюзили с Врага; и елфите никога не ще го забравят.
Тогава, като видял армиите си повалени и мощта си разпръсната, Моргот се изплашил позорно и не посмял сам да излезе на бой. Вместо това пратил срещу враговете си отдавна подготвяната последна, отчаяна атака и от ямите на Ангбанд излетели крилати дракони, що не се били показвали на бял свят до онзи час; тъй внезапен и гибелен бил ударът на тяхното страховито ято, че войската на Валарите отстъпила назад, защото драконите връхлитали сред тътен, мълнии и огнена буря.
Но ето че се задал Еарендил, цял обгърнат в сиянието на бели пламъци, а около Вингилот се събрали всички могъщи небесни птици под командата на Торондор и битката във висинето продължила цял ден и цяла една мрачна нощ, изпълнена с тревоги и колебания. Преди изгрев слънце Еарендил съсякъл и низвергнал от небосвода най-страховития дракон, наречен Анкалагон Черния; и туловището му се сгромолясало върху кулите на Тангородрим, та ги срутило в своята гибел. Призори армията на Валарите удържала победа и почти всички дракони били унищожени; рухнали покривите над разбитите Морготови ями и мощта на Валарите слязла към земните дълбини. Там Моргот най-сетне опитал да се сражава, ала не му достигнала храброст. Избягал в най-дълбоките мини и жално замолил за мир и прошка; но Валарите съсекли нозете му, та паднал пред тях по очи. Сетне го оковали с веригата Ангаинор, която бил носил някога, а желязната корона набили като нашийник над раменете му и го превили додето опрял лице в коленете си. Двата Силмарила, що му оставали, били изтръгнати от короната и пак засияли неосквернени под небосвода; и Еонве ги взел под своя охрана.