Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл, Толкин Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))». Краткое содержание книги:
Разказват още, че по онова време Улмо напуснал дълбините и отишъл във Валинор да разкаже на Валарите за страданията на елфите; призовал да им простят, да ги спасят от всемогъщата власт на Моргот и да си възвърнат Силмарилите, в които единствено се съхранявала все още зарницата на Блажените дни, когато Двете дървета сияели над Валинор. Но Манве не сторил нищо; и коя ли легенда може да каже що е било в сърцето му? Мъдреците твърдят, че часът още не бил настъпил и душите на Всемогъщите можел да затрогне само пратеник, дошъл да говори едновременно от името на елфи и хора, за да измоли прошка за миналата вина и жалост към днешната скръб; а Феаноровата клетва навярно даже и Манве не можел да отмени преди да е стигнала до своя край и синовете му да извоюват Силмарилите, за които били дали обет да се борят безмилостно. Защото светлината в Силмарилите била сътворена от самите Валари.
По онова време Туор усетил бавните стъпки на старостта, а копнежът по морските дълбини се разгорял още по-силно в сърцето му. Затова изградил могъщ кораб и го нарекъл Еарраме, що означава морско крило; един ден по залез слънце двамата с Идрил Келебриндал вдигнали платна и отплавали към далечния Запад, откъдето вече не се завърнали ни в легенда, ни в песен. Но в по-късни дни се разказвало, че Туор единствен от всички простосмъртни люде бил приет сред древния народ и се обединил с Нолдорите, които обичал всеотдайно; и съдбата му завинаги се отделила от участта човешка.
Глава 24
За пътешествието на Еарендил и войната на гнева
В ония дни пресветлият Еарендил бил владетел на народа около устието на Сирион; за съпруга взел прелестната Елвинг и тя му родила двамата синове Елронд и Елрос, наречени още Полуелфи. Но Еарендил не можел да устои на едно място, а пътешествията покрай бреговете на Тукашните земи не усмирявали безпокойството му. Две страстни желания изгаряли сърцето му, преплетени с копнежа по необятното Море: искал да отплава надалеч в търсене на Туор и Идрил, които вече не се завърнали; а освен туй се надявал да открие последния бряг и преди смъртта си да отнесе до Валарите общата молба на елфи и хора, та тъй да събуди в сърцата им жалост към страданията на Средната земя.
Крепка дружба свързвала Еарендил и Кирдан Корабостроителя, който живеел на Баларския остров заедно с малцината оцелели от своя народ след падането на пристанищата Бритомбар и Егларест. С негова помощ Еарендил построил най-прекрасния кораб, за който някога е чувал светът и го нарекъл Вингилот, що означава цвете на пяната; златни били греблата му, дървото за белия корпус идвало чак от брезовите гори в Нимбретил, а платната сияели като сребърната луна. В „Балада за Еарендил“ се пее много за неговите пътешествия по бездънния океан, по непознати земи и безброй морета и острови; Елвинг обаче не тръгнала със своя съпруг, а останала да го чака скръбно край устието на Сирион.
В тия пътешествия Еарендил нито намерил Туор и Идрил, нито достигнал бреговете на Валинор, защото напразно се борил със сенки, магии и насрещни ветрове, докато накрая в копнежа си по Елвинг възвил обратно към родните брегове на Белерианд. И нещо в сърцето му го подканвало да бърза, защото внезапен страх бил нахлул в неговите сънища; а ветровете, с които доскоро се борил, сега сякаш не духали толкова бързо, колкото му се искало.
Когато Маедрос за пръв път узнал, че Елвинг още е жива и Силмарилът е при нея край устието на Сирион, обзело го разкаяние за стореното в Дориат, та не пожелал да вдигне ръка. Ала след време мислите за неизпълнената клетва отново взели да мъчат както него, така и братята му; сбрали се тогава заедно от лъкатушните си ловни пътеки и пратили до Заливите послание, като към дружеските слова примесили сурова заплаха. Но Елвинг и нейните сирионски поданици не пожелали да отстъпят безценния камък, който бил извоюван от Берен, а сетне украсил шията на нежната Лутиен и станал причина за гибелта на доблестния Диор; още по-малко били склонни да го сторят докато техният владетел Еарендил плава по далечни морета, защото смятали, че именно на Силмарила дължат щастието и благословията над своите кораби и домове. Тъй се стигнало до последното и най-жестоко погубване на елф от елфа; и това била третата велика злина, породена от пагубната клетва.