Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
И тъй тоя ден в присъствието на цялата колония, с бай Юп и Топ начело, опитаха един след друг и четирите топа. Напълниха ги с пироксилин, като имаха предвид взривната му сила, която както споменахме вече, е четири пъти по-голяма от взривната сила на обикновения барут. Ядрата бяха цилиндроконични.
Чу се страшен трясък, но оръдието издържа, преселниците се спуснаха към прозореца и видяха, че ядрото ощърби скалите на нос Челюст на около пет мили от Гранитния дом и изчезнаха в залив Акула.
— Е, господин Сайръс — извика Пенкроф, чиито „ура“ можеха да съперничат на трясъка на оръдията, — какво ще кажете за нашата батарея? Всички пирати в Тихия океан могат да заповядат пред Гранитния дом! Няма и да припарят на острова без наше разрешение!
— Повярвайте, Пенкроф — отвърна инженерът, — по-добре ще бъде да не изпадаме в такова положение.
— Чакайте, господин Сайръс — сети се морякът, — какво ще правим с шестимата обесници, които се скитат из острова? Тия пирати са истински ягуари и мисля, че не бива да се колебаем, а да ги изтребим до един! Какво ще кажете, Еъртън? — добави Пенкроф, като се обърна към другаря си.
Еъртън не отговори веднага и Сайръс Смит съжаляваше, че Пенкроф му постави малко необмислено тоя въпрос. И той се развълнува много, когато Еъртън отговори смирено:
— И аз бях един от тия ягуари, господин Пенкроф, и нямам право да говоря…
И бавно излезе.
Пенкроф разбра грешката си.
— Ей че проклето говедо съм бил! — извика той. — Бедният Еъртън! А той има право да си каже мнението като всеки един от нас!…
— Да — каза Джедеон Спилет, — но неговата сдържаност му прави чест. Трябва да уважаваме това негово чувство към тъмното му минало.
— Разбирам, господин Спилет — отвърна морякът, — и вече няма да обеля нито дума. Предпочитам да си глътна езика, отколкото да наскърбя Еъртън. Но на въпроса. Мисля, че тия разбойници не заслужават съжаление и трябва да прочистим острова колкото се може по-скоро от тях.
— Може да се променят! — каза Сайръс Смит. — А може и да се разкаят…
— Да се разкаят! Те ли? — възкликна морякът и дигна рамене.
— Пенкроф, не забравяй Еъртън! — каза Хърбърт, като хвана моряка за ръка. — Той стана честен човек!
Пенкроф погледна един по един другарите си. Никога не беше му минало през ума, че предложението му ще срещне каквото и да било колебание. Грубата му природа не можеше и да допусне, че ще се помирят с мръсниците, които бяха слезли на острова, и гледаше на тях като на хищници, които трябваше да бъдат изтребени с чиста съвест и без колебание.
— Я гледай! — каза той. — Всички ли сте против мен? Да не искате да бъдем милосърдни към тези обесници? Добре. Само дано не се разкайваме!
— Няма никаква опасност, ако си отваряме добре очите! — заяви Хърбърт.
— Кой знае! — каза дописникът, който не се обаждаше много. — Те са шестима и са добре въоръжени. Ако всеки от тях се спотаи в някой кът и стреля по някой от нас, те скоро ще станат господари на острова.
— Защо не са го направили досега? — възрази Хърбърт. — Ясно е, че не очакват никаква полза от това. Пък и ние сме шестима.
И тъй ето как решиха да се държат с пиратите, макар че Пенкроф не предвещаваше в случая нищо добро. Нямаше да ги нападат, но щяха да бъдат нащрек. В края на краищата островът беше голям и плодороден. Ако поне капка честност беше останала в някое кътче от душата на тия нещастници, те можеха да се поправят. Единственият изход за тях при положението, в което се намираха, не беше ли да се разкаят и да заживеят като честни хора? Във всеки случай, макар и само от човечност, преселниците решиха да почакат. Те може би нямаше да имат вече възможността да се движат като преди най-спокойно в острова. Дотогава се пазеха само от хищниците, а сега шест разбойника, може би от най-опасните, бродеха по острова им. Положението без съмнение беше тежко и някои по-страхливи хора можеха да изпаднат в ужас.
Но какво от това! Засега преселниците имаха право, а не Пенкроф! А какво щеше да стане после? Въпрос на бъдещето!
Глава VI
Но главната грижа на преселниците си оставаше пълното проучване на острова, което бяха решили да направят, и което сега щеше да има двойна цел: първо, да открият тайнственото лице, в чието съществуване вече не се съмняваха, и да узнаят същевременно какво беше станало с пиратите, къде се бяха скрили, какъв живот водеха и доколко можеха да бъдат опасни.