Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Джеръми почака малко и като видя, че господарят му сякаш е забравил за него, излезе от стаята.

— Още не съм ви благодарил, сър — каза Стивън на джентълмена с коса като глухарче, — за прекрасните подаръци.

— О, Стивън! Радвам се, че съм ви доставил удоволствие. Признавам, че диадемата е собствената ви шапка, преобразена с помощта на магия. Далеч повече бих предпочел да ви дам истинска корона, но не бях в състояние да намеря за толкова кратко време. Смея да предположа, че сте разочарован. Всъщност сега, като се замисля, кралят на Англия има няколко корони и рядко ги използва.

Той вдигна ръце във въздуха и посочи нагоре с невероятно дългите си бели показалци.

— О! — възкликна Стивън, внезапно осъзнал какво иска да направи джентълменът. — Ако възнамерявате да направите магия, с която да призовете тук краля на Англия с една от короните му — както предполагам, понеже знам колко сте любезен, — моля ви да си спестите този труд! Виждате, че в момента нямам нужда от корона, а кралят на Англия е много възрастен джентълмен: дали няма да е по-добре, ако му позволим да си остане у дома?

— А, добре! — каза джентълменът и свали ръцете си.

Поради липса на друго занимание той продължи да хули младия магьосник. Нищо в този човек не му допадаше. Джентълменът се присмиваше на книгата, която той четеше, намираше недостатъци на ботушите му и по никакъв начин не одобряваше ръста му (въпреки факта, че на ръст магьосникът беше точно колкото джентълмена с коса като глухарче, както се видя, щом и двамата станаха).

Стивън бързаше да се върне към задълженията си на „Харли Стрийт“, но се боеше, че ако ги остави сами, джентълменът може да започне да хвърля нещо повече от хартийки по магьосника.

— Искате ли да ме изпратите до „Харли Стрийт“, сър? — предложи икономът. — По пътя ще можете да ми разкажете за благородните си дела, с които сте променили Лондон и сте му донесли слава. Разказите ви винаги са много забавни. Никога не ми омръзва да ги слушам.

— На драго сърце, Стивън! На драго сърце!

— Далеч ли е, сър?

— Кое, Стивън?

— „Харли Стрийт“, сър. Не знам къде се намираме.

— Намираме се на „Сохо Скуеър“ и изобщо не е далеч!

Когато стигнаха къщата на „Харли Стрийт“, джентълменът много сърдечно се сбогува със Стивън, като му каза да не тъгува от раздялата им и му напомни, че същата нощ ще се срещнат отново в „Изгубена надежда“…

— …където ще се състои очарователна церемония в камбанарията на най-източната кула. Ще честваме едно събитие, станало преди — о, петстотин години или някъде там, — когато аз с хитрост залових децата на врага си, бутнахме ги от камбанарията и те намериха смъртта си. Тази нощ ще направим възстановка на великата си победа! Ще облечем сламени чучела в окървавените дрехи на децата и ще ги хвърлим на паважа, а после ще пеем, ще танцуваме и ще се радваме на унищожението им!

— Всяка година ли изпълнявате тази церемония, сър? Сигурен съм, че ако съм присъствал, щях да си я спомня. Толкова е… поразителна.