Джонатан Стрейндж и мистър Норел

— Не искаш мадейра, нали? Кажи, че не искаш нищо.

— Нищо, Джонатан. Нищо не искам — съгласи се Арабела и се засмя на странната препирня. — Благодаря ви, сър Уолтър, но тук ще се чувствам съвсем удобно, ще седна и ще почета.

Чернокожият прислужник се поклони и излезе също така безшумно, както беше дошъл, а Стрейндж и сър Уолтър се оттеглиха да обсъждат френския флот и изчезналите английски кораби.

Но когато остана сама, Арабела откри, че няма настроение за четене. Огледа се из стаята в търсене на нещо, с което да се заеме, и се спря на голяма картина. Беше пейзаж с гора и разрушен замък, издигащ се на върха на една скала. Дърветата бяха тъмни, руините и скалата се къпеха в позлатата на залеза, а в контраст с тях небето беше озарено от светлина и сияеше с перлен блясък. Голяма част от фона бе заета от сребристо езеро, в което като че ли се давеше млада жена, над нея имаше надвесена втора фигура на мъж, жена, сатир или фавън — не можеше да се каже точно — и колкото и да се вглеждаше в позите им, Арабела не беше в състояние да определи дали намерението на втората фигура е да спаси младата жена или да я убие. Когато се умори да се взира в картината, мисис Стрейндж излезе в коридора да разгледа картините там, но повечето от тях представляваха акварелни пейзажи от Брайтън и Челмсфорд, които й се сториха доста отегчителни.

Гласовете на сър Уолтър и Стрейндж долитаха от стая в дъното.

— …невероятно! Но той е по своему прекрасен човек — говореше сър Уолтър. — О, знам какво имате предвид! Брат му е органист в катедралата в Бат — каза Стрейндж. — Има черно-бяла котка, която винаги върви пред него по улицата. Веднъж, когато бях на „Милсъм Стрийт“…

Арабела забеляза отворена врата, през която се виждаше много изискана гостна с множество картини, значително по-пищни и по-богато оцветени от тези в коридора. Тя влезе.

Стаята изглеждаше пълна със светлина, макар че денят беше все така мрачен и навъсен. „Откъде идва цялата тази светлина? — зачуди се Арабела. — Сякаш струи от картините, но това е невъзможно.“ Всички картини изобразяваха Венеция58 и несъмнено безкрайните небеса и море на тях правеха стаята да изглежда някак незначителна.

След като разгледа картините на едната стена, Арабела се обърна към другата и изведнъж установи — за огромно свое учудване, — че не е сама. На син диван пред камината седеше млада жена и я наблюдаваше с любопитство. Диванът беше с висока облегалка и по тази причина Арабела не я беше забелязала досега.

— О! Моля да ме извините!

Младата жена не каза нищо.

Тя беше изключително елегантна, със съвършена бледа кожа и тъмна коса, прибрана по много изящен начин. Носеше рокля от бял муселин и индийски шал в млечнобяло, сребристо и черно. Изглеждаше твърде добре облечена за гувернантка и се бе разположила прекалено свойски за компаньонка. Но ако беше гостенка, защо сър Уолтър не ги бе представил?