Джонатан Стрейндж и мистър Норел

Това сякаш развесели младата жена. Тя се усмихна иронично.

— Изгубени? О, мисля, че те наистина са изгубени, бедните! Защото в края на краищата Венеция е чисто и просто лабиринт — огромен и красив, няма съмнение, но все пак лабиринт — и никой освен най-старите жители не може да намери път в него, или поне такова е моето впечатление.

— Наистина ли? — попита Арабела. — Това със сигурност е голямо неудобство. Но все пак усещането да си изгубен в лабиринт трябва да е много приятно. О, мисля, че бих дала почти всичко на света, за да отида там!

Младата жена я погледна със странна меланхолична усмивка.

— Ако сте прекарали месеци като мен в изнурителни шествия по безкрайни мрачни коридори, щяхте да мислите другояче. Удоволствието от изгубването в лабиринт бързо изчезва. А колкото до пищните церемонии, процесии и тържества… — тя сви рамене. — Мразя ги!

Арабела не я разбираше добре, но реши, че ако научи коя е младата жена, това би могло да помогне, затова тя попита за името й.

— Аз съм лейди Поул.

— О! Разбира се! — възкликна Арабела и се учуди как не се е сетила за това. Тя се представи на лейди Поул и каза, че съпругът й има работа със сър Уолтър и това е причината за посещението й.

От библиотеката се разнесе звучен смях.

— Би трябвало да говорят за войната — обясни Арабела на Нейно благородие, — но или войната напоследък е станала много по-забавна отпреди, или, както подозирам, са забравили за работата и сега одумват общи познати. Преди половин час мистър Стрейндж мислеше само за следващата си делова среща, но предполагам, че сър Уолтър е заговорил за други неща и той съвсем е забравил за нея — тя се усмихна на себе си, както правят жените, когато се преструват, че критикуват съпрузите си, а всъщност се хвалят с тях. — Наистина мисля, че мъжът ми е най-разсеяният човек на света. Сигурно подлага на големи изпитания търпението на мистър Норел.

— Мистър Норел? — попита лейди Поул.

— Мистър Стрейндж има честта да бъде негов ученик — каза Арабела.

Тя очакваше в отговор Нейно благородие да започне да хвали забележителните магически способности на мистър Норел или да изрази благодарност за добрината му към нея. Но лейди Поул не каза нищо и затова Арабела продължи с окуражителен тон:

— Разбира се, ние сме слушали много за чудната магия, която мистър Норел е направил на Ваше благородие.

— Мистър Норел никога не е бил мой приятел — сухо и делово отвърна лейди Поул. — Бих предпочела да съм мъртва, отколкото това, което съм сега.

Изказването й бе толкова неочаквано, че в първите няколко секунди Арабела не знаеше какво да каже. Самата тя нямаше причини да харесва мистър Норел. Той никога не се държеше любезно с нея — всъщност дори няколко пъти ясно й бе показал колко я презира, но все пак беше единственият колега на съпруга й. И тъй както жената на адмирала винаги би взела страната на флота или жената на епископа би дала подкрепата си за църквата, Арабела се чувстваше длъжна да каже нещо в защита на другия магьосник.