Джонатан Стрейндж и мистър Норел

— Може би — каза тя — Лондон и аз сме ви дотегнали и искате да се върнете в Африка?

— Не — отвърна Стивън.

— Предполагам, че Африка е много очарователно място — продължи мисис Бренди, която сякаш бе твърдо решена да се самонакаже, като незабавно изпрати Стивън в Африка. — Всички казват, че е така. Където и да погледнеш, има портокали и ананаси, и захарна тръстика, и какаови дървета — тя беше работила четиринадесет години в бакалия и представата й за местата по света бе тясно обвързана със стоките, които се внасяха от там. Мисис Бренди се засмя горчиво. — Сигурно в Африка не бих могла да въртя търговия. Каква нужда ще имат хората от магазин, когато трябва само да протегнат ръка, за да откъснат плод от близкото дърво? О, така е! В Африка бих се разорила за нула време — тя скъса конец със зъби. — Не че не бих тръгнала още утре — мисис Бренди ядосано вдяна конеца в невинното ухо на иглата, — ако някой ме помоли за това.

— Бихте отишли в Африка заради мен? — попита изненадан Стивън Блек. Мисис Бренди вдигна глава.

— Бих отишла навсякъде заради вас — отвърна тя. — Мислех, че го знаете. Двамата се спогледаха натъжени.

Стивън каза, че трябва да се прибира, защото има работа на „Харли Стрийт“.

Когато излезе на улицата, небето беше притъмняло и валеше дъжд. Хората се криеха под чадъри. Стивън тръгна по „Сейнт Джеймс Стрийт“ и видя странна гледка — черен кораб плаваше към него през сивия мокър въздух точно над главите на минувачите. Беше фрегата, висока около две стъпки, с мръсни опърпани платна и олющена боя. Тя се издигаше и спускаше, повтаряйки движенията на корабите в морето. Щом я видя, Стивън потръпна. От тълпата изскочи един просяк, негър с тъмна и лъскава кожа като на иконома. Корабът беше закрепен на шапката му. Докато вървеше, човекът ту навеждаше, ту надигаше глава, за да може фрегатата му да плава. Той правеше тези любопитни движения с глава и се полюшваше много бавно и предпазливо от страх огромната му шапка да не падне. Отстрани изглеждаше така, сякаш просякът изпълняваше необичайно бавен танц. Името на човека бе Джонсън. Той беше беден сакат моряк, комуто бяха отказали пенсия. Тъй като нямаше други средства за препитание, просякът пееше по улиците и просеше, за да се изхранва, при това с голям успех, и в целия град го познаваха заради странната му шапка. Джонсън протегна ръка към Стивън, но той се извърна. Икономът винаги се стараеше да не разговаря и да не общува с негри с ниско обществено положение. Боеше се, че ако го видят да говори с такива хора, могат да го свържат по някакъв начин с тях.

Той чу някой да го вика по име и подскочи като ужилен, но после видя Тоби Смит, продавача в магазина на мисис Бренди.

— О, мистър Блек! — извика Тоби запъхтян. — Ето къде сте били! Обикновено вървите толкова бързо, сър! Бях сигурен, че вече сте се прибрали на „Харли Стрийт“. Мисис Бренди ви изпраща много поздрави, сър, и казва, че сте забравили това до стола си.