Джонатан Стрейндж и мистър Норел

— За малко да го хванете — каза той на Стивън.

— Много съжалявам, сър — отвърна икономът, — че не можах да го задържа, докато дойдете. Но както виждате, взех откраднатото — и подаде на мъжа сребърния прът и парчето червено кадифе, но той не ги взе.

— Майка ми е виновна! — гневно възкликна джентълменът. — Как може да е толкова небрежна? Казвал съм й хиляди пъти, че ако оставя прозореца на всекидневната отворен, рано или късно ще влезе крадец. Не съм ли й го казвал стотици пъти, Едуард? Не съм ли, Джон? — последните две изречения бяха адресирани към слугите на джентълмена, които току-що бяха настигнали господаря си. Те бяха прекалено задъхани, за да отговорят, но с енергично кимане увериха Стивън, че джентълменът наистина е казвал това.

— Целият град знае, че в дома ми има много ценни вещи — продължи мъжът, — а тя продължава да отваря прозореца напук на всичките ми предупреждения! И сега, разбира се, плаче за загубата на тази скъпоценност, която семейството ми притежава от стотици години. Иначе майка ми много се гордее със семейството ни и богатството ни. Този скиптър например е доказателство, че ние сме потомци на древни крале от Уесекс, защото той е принадлежал на Едгар или Алфред, или някой друг от тамошните крале.

— В такъв случай трябва да го вземете, сър — каза Стивън. — Предполагам, че на майка ви много ще й олекне, като го види цял и невредим.

Джентълменът посегна да вземе скиптъра, но изведнъж отдръпна ръката си.

— Не! — възкликна той. — Няма да го взема! Няма, кълна се! Ако върна тази скъпоценност на майка ми, тя никога няма да научи какви тежки последици може да има нейната небрежност! Никога няма да се научи да държи прозореца затворен! И кой знае какво ще изгубим следващия път! Току-виж утре съм се прибрал и съм заварил къщата празна! Не, сър, задръжте скиптъра! Това е награда за усилията ви да заловите крадеца.

Слугите на джентълмена закимаха, сякаш това им се струваше съвсем логично, после към тях се приближи файтон, всички се качиха и потеглиха.

Стивън остана на дъжда с диадема в едната ръка и скиптър в другата. Пред него бяха магазините на „Бонд Стрийт“, най-модните в цялото кралство. На витрините им бяха изложени коприни и кадифе, шапки с перли и паунови пера, диаманти, рубини, скъпоценности и всевъзможни златни и сребърни украшения.

„Е — помисли си икономът, — със сигурност той ще ми предостави най-различни чудни скъпоценности от съдържанието на тези магазини. Но аз ще го надхитря. Ще се прибера по друг път.“

Стивън сви в тясна уличка между две сгради, прекоси малък двор, мина през една порта, озова се на алея и излезе на малка улица с ред скромни къщи. Там беше пусто и необичайно тихо. Единственият шум идваше от дъждовните капки, които падаха по паважа. Дъждът беше затъмнил всички фасади така, че изглеждаха почти черни. Обитателите на къщите явно бяха много пестеливи хора, защото никой от тях не беше запалил лампа или свещ, въпреки че денят бе мрачен. Все пак дъждовните облаци не бяха покрили плътно небето и на хоризонта се мержелееше водниста белезникава светлина, така че между тъмното небе и тъмната земя дъждът тъчеше светли сребристи нишки.