Камъкът на полуръста

Ала въпреки адреналина, който пулсираше във вените му и ужаса, който изпитваше от отровното ухапване на плъхочовеците, Уолфгар не можеше напълно да превъзмогне умората от дългата битка в клоаката, нито болката от раните, получени там. Грозната дупка, оставена върху рамото му от зъбите на хидрата, се бе отворила отново след скока от балкона и варваринът усещаше как движенията му постепенно се забавят.

Всеки друг път Уолфгар би се бил до край с песен на уста. Мъртвите му врагове биха се трупали около него, докато най-накрая не рухнеше самият той — смъртноранен, ала щастлив при мисълта, че загива като истински воин. Ала сега, когато знаеше, че е обречен на нещо, в сравнение с което дори смъртта не изглеждаше страшна, Уолфгар започна да се оглежда наоколо, търсейки сигурен начин да сложи край на живота си.

Бягството бе невъзможно. Победата също. Единственото, за което Уолфгар отчаяно се молеше, бе да се спаси от позора и мъчението да живее като плъхочовек.

В този миг в стаята влезе Дризт.

Той връхлетя върху редиците на хоратаплъхове като внезапен вихър, спуснал се над нищо неподозиращо селце и само за няколко секунди ятаганите му почервеняха от плъша кръв, а из цялата стая се разхвърчаха валма кафява козина. Онези от получовеците, които имаха нещастието да се намират на пътя му, дори не помислиха да се бият със страховития Елф на мрака и панически се разбягаха.

Един плъхочовек като че ли събра достатъчно смелост и извади меча си, ала преди да успее да направи и едно движение, отсечената му ръка тупна на пода. Миг по-късно, острието на един от магическите ятагани потъна дълбоко в гърдите му. Само няколко секунди след като влезе в стаята, Дризт вече стоеше до приятеля си. Появата му вля нови сили във вените на Уолфгар и той с победоносен вик стовари Щитозъб върху гърдите на един от нападателите си. Мъртвото тяло на получовека проби грамадна дупка в стената и единственото, което остана да се вижда от него, бяха краката му, които се полюшваха гротескно, като ужасяващо предупреждение за другарите му.

Плъхочовеците се спогледаха уплашено, сякаш искаха да си вдъхнат сили един на друг, после предпазливо се приближиха до двамата страховити воини.

Ако до този момент все още им бе останала някаква смелост, тя се изпари напълно само миг по-късно, когато в стаята нахлу освирепялото джудже, предшествано от рояк сребърни стрели, които свистяха над главата му и сееха смърт. Струваше им се, че битката, която бяха преживели в клоаката по-рано същата нощ и в която бяха изгубили поне тридесетина свои другари, се повтаря отново. Сега, когато четиримата страховити приятели отново се бяха събрали заедно, плъхочовеците нямаха нито куража, нито желанието да се бият с тях. Онези, които можаха, избягаха от стаята.

Останалите, които не успяха да се спасят с бягство, бяха изправени пред труден избор — чук, ятагани, брадва или стрела.