Камъкът на полуръста

Риджис все още не можеше да откъсне поглед от приятелите си, които в отчаян, обречен на неуспех опит да се предпазят от обитателите на скверната равнина, бяха опрели гръб о гръб, докато над главите им кръжаха черни силуети — изчадия, невероятно могъщи и невероятно зли.

Риджис отвърна очи, неспособен да понесе ужасяващата гледка.

— Но моля те! — изсмя се Пук. — Недей извръща поглед, малки крадецо! Виж как умират приятелите ти и се възрадвай за тях, защото болките, които те ще изпитат сега, бледнеят пред мъченията, които съм намислил за теб!

Риджис усети как в гърдите му се надига огромна ненавист и той хвърли изпепеляващ поглед на пашата. Мразеше Пук, ала мразеше и самия себе си, задето бе причинил това на приятелите си. Те бяха дошли, за да го спасят. Бяха прекосили света заради него. Бяха се изправили срещу страховития Артемис Ентрери и цяла орда плъхочовеци, а навярно и срещу още много други врагове. И всичко това само заради него!

— Проклет да си! — изплю се той, забравил всякакъв страх.

После, без дори да се замисли, се извъртя на една страна и ухапа крака на евнуха, който го държеше във въздуха. Великанът изкрещя от болка и го изпусна.

В мига, в който краката му докоснаха пода, Риджис се втурна към Пук и изрита тояжката, на която пашата се подпираше, като в същото време бръкна в джоба му и извади малката статуетка, скрита там. После се обърна към Ла Вал.

Магьосникът имаше повече време да реагира и когато Риджис се нахвърли върху него, тъкмо бе започнал едно бързо заклинание. Недостатъчно бързо, обаче. Риджис подскочи високо и бръкна дълбоко в очите му. Ла Вал се олюля от болка и прекъсна заклинанието.