Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
Бруенор изскочи от стаята, търсейки път, който да го отведе до Риджис… а защо не и до още плъхочовеци, които да посече. Втурна се по един къс коридор и с мощен ритник отвори първата врата, която се изпречи пред очите му. Вътре обаче нямаше плъхочовеци, а двама изплашени до смърт крадци. Макар и закоравяло в многобройните битки, в сърцето на Бруенор все още имаше място и за малко милост (в крайна сметка тук той бе натрапникът, а те бяха у дома си). Вместо да посече двамата мъже на място, той се задоволи само да им нанесе по един добре премерен удар със златния си щит. Крадците полетяха към отсрещната стена, а джуджето се върна обратно в коридора, точно навреме, за да се присъедини към приятелите си.
— Пази се! — внезапно извика Кати-Бри, забелязала някакво движение зад един гоблен близо до Уолфгар.
Само с едно дръпване, варваринът смъкна тежкия гоблен от стената и откри някакъв дребен човечец, не много по-висок от полуръст, който тъкмо се готвеше да скочи. Разкрит от страховитите бойци, дребничкият крадец бързо изгуби всякакво желание за съпротива и извинително сви рамене, когато Уолфгар изби жалката кама от ръцете му.
Варваринът го хвана за врата и го вдигна във въздуха.
— Плъх ли си или човек? — изръмжа той, долепил лице до лицето на дребния крадец.
— Не съм плъх! — изпищя ужасеният човечец и се изплю, сякаш за да подсили думите си. — Не съм плъх!
— Риджис? — продължи да го разпитва Уолфгар. — Знаеш ли нещо за него?
Крадецът закима усърдно.
— Къде мога да го открия? — изрева варваринът и кръвта се отдръпна от лицето на ужасения човечец.
— Горе! — изпищя той. — В покоите на Пук. Право нагоре.
Тласкан единствено от инстинкта за самосъхранение и отчаяното желание да се измъкне от желязната хватка на огромния варварин, крадецът се опита да извади камата, която бе скрита в колана му.
Ужасна грешка.
Ятаганът на Дризт го плесна през ръката, разкривайки движението й на Уолфгар.
Исполинът използва тялото на дребния човечец, за да разбие следващата врата.
Гонитбата продължаваше. Из тъмните ъгли на многобройните коридори често се мяркаха плъхочовеци, ала малцина бяха онези, които се осмеляваха да_се изпречат на пътя на четиримата приятели. Тези, които все пак го стореха, обикновено се озоваваха там не по собствено желание, а по погрешка.
Приятелите разбиваха врата след врата, опразвайки стая след стая. Много скоро достигнаха широко стълбище. С богато украсените си, изящни перила и дебелия килим, в който краката сякаш потъваха, то можеше да извежда само на едно-единствено място.
Покоите на Пук.
Бруенор нададе възторжен рев и се хвърли напред, следван от също толкова нетърпеливите Уолфгар и Кати-Бри. Дризт обаче се поколеба и се огледа наоколо, неочаквано обзет от страх.
Елфите на мрака по природа бяха надарени с големи магически умения и сега Дризт бе напълно сигурен, че странното, заплашително усещане, което бе надвиснало във въздуха, е всъщност началото на заклинание, насочено срещу него и приятелите му. Изведнъж, станали сякаш по-малко осезаеми, стените и подът на стаята се разлюляха.
В този миг Дризт разбра. На няколко пъти бе пътувал из Равнините на съществуванието заедно с Гуенивар и не можеше да обърка това усещане с нищо друго — някой или нещо се опитваше да ги прокуди от Материалната равнина. Огледа се наоколо и по обърканото изражение върху лицата на приятелите си разбра, че и те усещат магията.
— Хванете се за ръце! — изкрещя той и се втурна към тях, преди неизвестният заклинател да ги бе прогонил от Материалната равнина, разделяйки ги завинаги.
Изгубил всякаква надежда, Риджис с ужас видя как приятелите му се скупчиха в средата на стаята, плътно притиснати един до друг. Внезапно образът в сърцевината на Тароския пръстен трепна и помръкна. Той вече не показваше долните нива на къщата, а някакво мрачно място, обвито с покров от зловредни изпарения и черни сенки, в които бродеха единствено най-скверни зверове и демони.
Място, което слънцето никога не огряваше.
— Не! — изкрещя Риджис, разбрал най-сетне какво се кани да стори магьосникът.
Ла Вал не му обърна никакво внимание, ала Пук го чу и по лицето му плъзна зла усмивка. Миг по-късно Риджис отново видя своите приятели. Все така скупчени един до друг, те стояха насред изпаренията и сенките на мрачната равнина.
Пук тежко се облегна на тояжката си и се разсмя на глас.
— Малко неща ми доставят по-голяма наслада от това да измамя нечии надежди! — обърна се той към магьосника. — Прескъпи ми Ла Вал, за пореден път се убеждавам, че без теб съм загубен!