Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
— Наведи се! — изпищя Кати-Бри, миг преди скверният крак да се вкопчи в тялото на Уолфгар.
Младежът реагира светкавично и падна по очи върху тесния мост. Чудовището пропусна целта си, ала вместо да се откаже, рязко зави, увисна високо над главите им за миг, после рязко се спусна към моста, гладно за живо месо.
Този път обаче, Кати-Бри го очакваше. Щом гнусната твар наближи достатъчно, момичето изстреля една от магическите си стрели. Тя бавно полетя към чудовището, оставяйки след себе си сива ивица, вместо обичайната искряща сребърна диря. Силата й обаче си бе останала все така страховита — в кучешките гърди зейна грозна дупка, звярът се олюля, преобърна се във въздуха и полетя надолу. Докато чудовището отчаяно се мъчеше да си възвърне равновесието, Бруенор му нанесе мълниеносен удар с митралната брадва и го запрати в гъстия мрак, който тегнеше под краката им.
Малката победа не извика дори една усмивка на устните им — навсякъде около тях кръжаха подобни създания, десетки на брой и често пъти много по-големи от онова, което Кати-Бри и Бруенор бяха победили.
— Не можем да останем тук — изръмжа Бруенор. — Накъде ще тръгнем, елфе?
Дризт можеше да им каже, че няма никакъв смисъл да отиват където и да било, тъй като това няма да промени нищо, ала знаеше, че приятелите му отчаяно се нуждаят от цел, от усещането, че правят нещо — каквото и да било — за да се измъкнат от тежкото положение, в което бяха изпаднали. Единствено елфът разбираше напълно ужаса, пред който бяха изправени. Единствено той знаеше, че където и да отидеха в тази равнина, подвластна на мрака и разрухата, няма да намерят изход. Спасение просто нямаше.
Вместо да им обясни всичко това, Дризт се престори, че се колебае и след кратко „обмисляне“, рече:
— Натам. Усещам, че ако има врата, тя трябва да е някъде там.
Преди да успее да направи и две крачки, изпаренията пред него помръднаха и се завихриха.
Миг по-късно, то се изправи пред тях.
Подобно на човек, високо и слабо, с голяма, жабешка глава и дълги, трипръсти ръце, които завършваха с извити, грабливи нокти. По-високо дори от Уолфгар, то се надвеси над Дризт и изгъргори с неясен, гърлен глас:
— Хаос, а, елфе? Хадес, казваш?
Сиянието проблясваше заплашително в ръката на Дризт, а надареният с ледена магия ятаган замалко не скочи сам срещу чудовището.
— Грешиш, елфе — изграчи то.
Бруенор се втурна да помогне на приятеля си.
— Махай се оттук, демоне! — изръмжа той.
— Не демон — поправи го Дризт, който бе успял да разтълкува думите на чудовището и сега си припомни още от нещата, което бе научил за равнините, докато живееше в подземния град. — Демодан.
Бруенор го погледна изненадано.
— И не Хадес — продължи Дризт. — А Тартар.
— Прекрасно, черен елфе! — рече чудовището с дрезгавия си глас. — Знае твой народ за Долните Равнини.
— Щом познаваш моя народ, несъмнено си чувал как се отплащаме на онези, които имат глупостта да се бъркат в работите ни!
Звярът се засмя… или поне приятелите предположиха, че звукът, който се откъсна от гърдите му, е смях, макар да приличаше много повече на предсмъртните хрипове на давещ се човек.
— Никому не мъстят мъртви елфи на мрака. А ти далеч от дома, черен елфе.
И чудовището лениво протегна хищническата си ръка към гърлото на Дризт.
— Морадин! — разнесе се бойният вик на Бруенор и митралната брадва проблесна във въздуха.
Само че звярът се оказа по-бърз, отколкото джуджето предполагаше. Той с лекота избегна острието на секирата, а ударът на трипръстата му ръка повали Бруенор на земята.
Скверната твар протегна грабливи пръсти към падналото джудже.
Сиянието изсвистя мълниеносно и отсече черната длан.
Чудовището изненадано се обърна към Дризт.
— Заболя ме, черен елфе — разнесе се грозният му грак, макар в него да не се долавяше болка. — Ала нищо не сторил с този удар.
И като вдигна отсечената си ръка, то я запрати срещу него. Докато Дризт се навеждаше, за да избегне летящата длан, звярът протегна здравата си ръка към падналото джудже. Върху рамото на Бруенор зейнаха три дълбоки рани.
— Проклятие! — изрева той и успя да се изправи на колене. — Ти, мръсно, долно…
Сипейки хули, той отново се нахвърли върху чудовището… и този път без особен успех.
Зад гърба на Дризт, Кати-Бри се опитваше да се прицели. Уолфгар стоеше до нея, готов да се хвърли в боя, ала мостът бе прекалено тесен, за да успее и той да отиде до елфа.
Движенията на Дризт бяха бавни и мъчителни, ятаганите му се издигаха и спускаха с необичайна мудност, изящният им танц бе отстъпил място на низ от разпокъсани, немощни удари. Навярно това се дължеше на умората от дългата нощ, изпълнена с опасни битки, или пък на тежкия въздух, който се стелеше около тях и сякаш слагаше окови на ръцете и краката им, ала Кати-Бри разтревожено си помисли, че никога досега не е виждала Дризт да се бие толкова обезверено, почти непохватно.