Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
Къщата на Пук, най-яката постройка в цял Калимпорт.
Върху лицето на варварина се разля широка усмивка. Болката вече я нямаше, изчезнала бе и умората. С гръмък смях на уста, той се втурна напред.
Настанало бе време за битка.
Коридорът, по който тичаше, плавно се издигаше нагоре и Уолфгар се досети, че следващата врата, която се изпречеше на пътя му, щеше да бъде на нивото на улицата. Много скоро се натъкна не на една, а на цели три врати — една в края на коридора, и по една от двете му страни. Без да забавя крачка (в крайна сметка посоката, в която бе поел, с нищо не бе по-лоша от която и да е друга), Уолфгар изкърти вратата срещу себе си и влетя в осмоъгълна караулна стая, за огромна изненада на четиримата стражи, които се бяха разположили там.
— Хей! — бе единственото, което мъжът в средата на стаята успя да каже, преди огромният юмрук на исполина да се стовари върху лицето му и да го запрати на пода.
На отсрещната стена, точно срещу онази, която току-що бе изкъртил, Уолфгар видя друга врата и се втурна към нея, с надеждата да успее да излезе, без да му се налага да губи време в ненужни битки.
Един от пазачите обаче, хилав, мургав мъж, го изпревари. Бърз като светкавица, той изтича до вратата, заключи я, после се обърна към Уолфгар, размахал ключа пред лицето си. Злорадата усмивка, която разкриви лицето му, разкри цял ред изпочупени зъби.
— Ключ! — изсмя се той и го подхвърли на един от другарите си.
Уолфгар протегна ръка и го сграбчи за ризата, отскубвайки цял кичур косми от гърдите му. Дребният крадец безпомощно размаха крака на около метър от пода.
Все така само с една ръка, Уолфгар го запрати към вратата.
— Ключ — спокойно отбеляза той и прекрачи купчината трески — и безчувственото човешко тяло.
Ала опасностите не свършваха дотук. Следващата стая се оказа голямо преддверие с десетки врати. Тревожни викове огласиха коридорите й задействаха добре отработен план за защита. Хората, истинските членове на гилдията, светкавично се изпокриха в стаите си — имаше вече цяла година, откак задачата да се разправят с натрапници, бе паднала от плещите им. Всъщност, откакто Раситър и събратята му се бяха присъединили към тях.
С един-единствен скок Уолфгар прескочи няколкото стъпала, изпречили се на пътя му, и разби вратата на края им. Пред него се откри същински лабиринт от коридори и отворени стаи, истинска съкровищница от безценни произведения на изкуството — статуи, картини и гоблени — по-богати и прекрасни от всичко, което бе виждал някога. Само че сега нямаше никакво време да се любува на картините. От всички страни към него заприиждаха нови и нови преследвачи. Те наизскачаха от страничните коридори, отрязаха пътя, по който беше дошъл, изпълзяха и от вратите пред него. Много скоро цялото преддверие щеше да бъде пълно с тях, а Уолфгар — притиснат в някой ъгъл от скверните им редици. Макар все още да бяха далече, варваринът знаеше кои са те. Та нали току-що бе избягал от гнусните им клоаки.
Уолфгар не можеше да сбърка миризмата на плъхочовеци.
Здраво стъпил на земята, Ентрери очакваше Дризт да се покаже през отворената шахта. Когато елфът се подаде от дупката, палачът нанесе страховит удар със сабята си.
Ала Дризт, очаквайки нещо подобно, се изкачваше с помощта само на краката си, докато двете му ръце здраво стискаха магическите ятагани, образувайки своеобразен щит над главата му. Сабята на Ентрери се удари в ръба на един от ятаганите и Дризт с лекота я отби.
В следващия миг двамата вече стояха един срещу друг на улицата.
Небето на изток започваше да просветлява, мразовитите утринни часове отминаваха, а градът около тях постепенно се събуждаше за живот.
Ентрери замахна яростно, ала Дризт спокойно отби удара му, влагайки както умение, така и чиста физическа сила. Погледът на елфа не трепваше, на лицето му бе изписана непоколебима решителност. С хладнокръвни, добре отмерени движения на оръжията си, той неотклонно се приближаваше към Ентрери.
Лявата му ръка бе напълно безполезна, едното му око не виждаше нищо, освен неясни очертания — палачът знаеше, че е обречен. Дризт също разбираше безпомощното състояние на противника си. Сега вече единствено той налагаше темпото. Ятаганите му неспирно търсеха пролука в отслабващата защита на убиеца. Много скоро тя щеше да рухне съвсем, а когато това станеше…
И тогава, точно както бе станало преди време на борда на пиратския кораб, магическата маска се разхлаби и се смъкна от лицето на увлечения в битката елф.
Устните на Ентрери се изкривиха в зла усмивка — за втори път тази нощ бе избегнал сигурна смърт.