Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Не носеше дрехи и усещаше допира на хладния вятър с всеки косъм, с всеки нерв на тялото си. Изпълнен от чувство за необхватна свобода, той чакаше изгрева и когато слънцето най-сетне се показа над хоризонта, вдигна меча (солидно, ала прекрасно балансирано оръжие) над главата си, стиснал дългата му дръжка с две ръце.
После замахна, а движението на оръжието се предаде на тялото му. Тежкото острие политна нагоре към лявото му рамо, а той пристъпи напред с десния си крак; миг по-късно мечът вече се връщаше обратно, докато левият му крак правеше крачка напред, а след това встрани. Оръжието и десният му крак го последваха, сякаш там имаше още един противник. Удар, отбиване, удар — всички се редуваха бавно, в съвършена хармония. И пак — крачка напред и на другата страна, последвани от замах, отбиване и нов удар.
Едва довършил това движение, той отстъпи назад и описа полукръг така, че сега гледаше точно в обратната посока на онази, от която беше започнал. Три широки крачки, всяка от тях придружена от мощен замах, и пак — малка стъпка напред, светкавично последвана от движение встрани.
Би’нел дасада, танцът на меча, така се наричаше това упражнение. Повече от час проблясва оръжието на младия мъж във въздуха, описвайки все по-сложни и по-сложни фигури. В подобни занимания той прекарваше по-голямата част от тренировките си сега — не се биеше с истински противници, а повтаряше движение след движение, докато мускулите му не ги запомнеха до съвършенство. Всеки удар, всеки замах се бяха превърнали в инстинкт, негова втора природа; онова, което в началото беше съзнателна стратегия, сега беше подсъзнателна реакция, безпогрешно предугаждане на противниковото намерение.
Скрити между дърветата в подножието на хълма, Джуравиел и още неколцина елфи наблюдаваха упражняващия се Елбраян с искрено възхищение. И наистина, младият мъж представляваше красива гледка — великолепно съчетание между впечатляваща сила и почти свръхестествена ловкост. Мечът му свистеше във въздуха със същата лекота, с която и дългата му пшениченоруса коса. Движенията му, съвършено премерени, преливаха едно в друго удивително плавно, допълвайки се по почти магически начин.
А и очите му! Дори от това разстояние не можеше да им убегне силата, която се излъчваше от маслиненозелените му очи, които сякаш наистина виждаха невидимия противник.
Младият Елбраян напредваше забележително бързо и Джуравиел все по-често му даваше да упражнява нови и нови удари от танца на меча, най-сложната система от движения, създадена от елфите, които от своя страна нямаха равни на себе си в умението да въртят меч. Младият мъж усвояваше сложните маневри с лекота, движение след движение, попиваше ги досущ като гъба и те се запечатваха неизличимо в паметта, сърцето и мускулите му. Отдавна никой — дори и Тунтун! — не поставяше под съмнение уменията и смелостта му, нито влагаше подигравка в думите „кръвта на Мейдър“. Елбраян бе преодолял фазата на „невъзприемане“, както я наричаше Джуравиел, беше се отърсил от задръжките и тесногръдието на духа, възпитани от стадния начин на живот на неговата раса, беше се научил да се единява със света около него, да се слива със силите, които го заобикаляха.
Във все по-редките случаи, когато се изправяше срещу истински противник, той не само успяваше да избегне всеки удар, но и безпогрешно избираше най-подходящата тактика, която, освен че му даваше възможност да се хвърли в атака, често го предпазваше от следващите нападения на противника, а нерядко бе в състояние да го защити от появата и на втори неприятел. Сега Елбраян побеждаваше много по-често, отколкото губеше, дори ако се биеше срещу двама противници.
Ударите, които използваше, ставаха все по-разнообразни и по-опасни и наподобяваха движенията на ловуващ хищник. Попаднеше ли му кама, например, можеше така да извие ръката си, че когато замахне, сякаш пепелянка се стрелваше да ухапе жертвата си. А дори и да нямаше оръжие, беше в състояние да стегне мускулите на пръстите си до такава степен, че да преодолее и най-здравото препятствие.
И всяка сутрин, преди още мъглата да се бе спуснала над Андур’Блау Иннинес, младият мъж се изкачваше на върха на този хълм, съзерцаваше зората и повтаряше до безкрай танца на меча, запаметявайки всяко движение до съвършенство.
Кръвта на Мейдър.
Даровете — дебело одеяло, малко столче, изплетено от гъвкави пръчки и огледало в дървена рамка — го изненадаха и объркаха. Наистина, огледалото очевидно беше скъпо, а пък столът — невероятно лек и изработен така, че да може лесно да се сгъва и пренася и все пак единствено одеялото като че ли имаше някакъв смисъл и можеше да му бъде от истинска полза.