Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
— Добре ли сте, госпожо? — попита той на английски и се дръпна леко, за да не мъчи обонянието й. — Имате кръв на рамото…
Тя огледа драскотината, дръпна роклята по-надолу — видя се трапчинката под ключицата й и Фандорин глътна края на изречението.
— О, сама съм си виновна. Одрала съм се с дръжката на камшика — отвърна японката и небрежно обърса кораловата капка.
Гласът на куртизанката неочаквано се оказа нисък, дрезгав — неприятен според европейските критерии, но в звуците му имаше нещо, което накара Фандорин за миг да сведе очи.
Той се взе в ръце, погледна я отново в лицето и видя нейната усмивка — изглежда, се забавляваше с неговото смущение.
— Виждам, че не сте много уплашена — бавно произнесе той.
— Много. Но имах време да се успокоя. Вие толкова страстно се прегръщахте с моята Наоми — в удължените й очи блеснаха лукави искрици. — Ах, вие сте истински герой! И ако аз от своя страна бях истинска японка, щеше да ми се наложи да изплащам дълга си към вас до края на дните ми. Но вие, чужденците, ме научихте на много полезни неща. Например, че можеш просто да кажеш „благодаря ви, сър“ и сметките са уредени. Благодаря ви, сър. Много съм ви признателна. — Тя се надигна от седалката и направи грациозен реверанс.
— За нищо — Фандорин склони глава, видя люлеещия се ръкав и побърза да го откъсне. Много му се искаше гласът й да не спира да звучи и младежът попита: — На разходка ли бяхте тръгнали толкова рано? Още няма пет часа.
— Всяка сутрин отивам на носа да се полюбувам на изгрева. Това е най-хубавата гледка на света — отвърна О-Юми, докато прибираше падналия кичур зад просветващото в розово щръкнало ухо.
Ераст Петрович я изгледа учуден: стори му се, че е подслушала мислите му отпреди малко.
— И затова ставате толкова рано?
— Не, лягам си толкова късно — засмя се тая удивителна жена.
Смехът й за разлика от гласа изобщо не беше дрезгав, беше чист и звънлив.
На Фандорин му се дощя тя да не спира да се смее. Но не можа да измисли как да го постигне. Да се пошегува нещо за кончето ли?
Титулярният съветник разсеяно потупа кобилата по задницата. Тя уплашено го погледна с кървясало око и жално изцвили.
— Ужасно ми е жал за шапката — въздъхна О-Юми, която продължаваше да си оправя фризурата. — Толкова беше хубава! Отхвръкна някъде, върви я търси сега. Плащам си за патриотизма. Моят приятел ме предупреди, че японските коне не са добри за впрягане, а пък аз реших да му докажа обратното.
Има предвид Булкокс, досети се Ераст Петрович.
— Сега вече няма да препусне. Трябва само малко да я поводим за юздата. Ако п-позволите…
Той хвана повода на кобилата и бавно тръгна по булеварда. Много му се искаше да се обърне, но удържа. В крайна сметка не е момче, та да зяпа ококорен красавиците.
Мълчанието се проточи. Добре, Ераст Петрович демонстрира характер, но защо мълчи тя? Мигар жените, току-що избавили се от смъртна опасност, мълчат? И то бидейки в компанията на своя спасител?
Измина една минута, после втора, трета. Тишината престана да бъде просто пауза в разговора, тя взе да придобива нарочен смисъл. В крайна сметка знайно е дори от белетристиката, ако щете: когато едва познати мъж и жена се умълчат задълго, това ги сближава повече от всякакъв разговор.
Титулярният съветник не издържа, дръпна леко юздата към себе си и когато кобилата изви глава към него, я погледна и той — а пътьом хвърли кос поглед към японката.
Оказа се, че тя изобщо не го е гледала в гръб! Ами се е извърнала, извадила е огледалце и се занимава с външността си. Вече бе успяла да се вчеше, да прибере разпилените кичури, да се напудри. Значи това било многозначителното мълчание!
Ядосан на собствената си глупост, Фандорин подаде повода на японката и рече твърдо:
— Това е, госпожо. Кобилата ви се успокои напълно. Можете да продължавате, само че по-лекичко и не изпускайте юздите.
Той повдигна шапката си, която по някакво чудо не беше паднала от главата му, и понечи да се сбогува, но се поколеба — учтиво ли ще бъде да си отиде, без да се представи. От друга страна, няма ли да е прекалено — да се представя на разпътна жена, все едно е светска дама? Учтивостта победи.
— Извинете, забравих д-да се представя. Аз…
Тя го спря с леко движение на ръката:
— Няма нужда. Името ви няма да ми каже почти нищо. А главното мога да го видя и без име.