Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
Тя го изгледа с продължителен проучващ поглед, нежните й устни мърдаха беззвучно.
— И какво виждате? — без да иска, се усмихна Фандорин.
— Не много неща засега. Късметът ви обича, обичат ви и предметите, но съдбата не ви обича. Живели сте на тоя свят двайсет и две години, но в действителност сте по-възрастен. Няма нищо чудно: вие често сте били на косъм от смъртта, изгубили сте половината си сърце, а от такива неща бързо се остарява… Е, това е. Още веднъж ви благодаря, сър. И сбогом.
Ераст Петрович трепна, като чу за половината сърце. А дамата тръсна поводите, провикна се пронизително: „Йоши, икоо!“, и кобилата потегли в тръс — много бързо въпреки предупреждението.
Кончето на име Наоми тичаше послушно, острите бели уши помръдваха равномерно. Подковите весело чаткаха по паветата като сребрист капчук.
Последната усмивка
Същия ден той я видя още веднъж. В това нямаше нищо чудно, Йокохама беше малко градче.
Вечерта след съвещание със сержанта и инспектора Ераст Петрович вървеше към консулството и тогава съзря огненокосия Булкокс и наложницата му да минават покрай него в открита каляска. Англичанинът носеше нещо с малинов цвят (Фандорин почти не го забеляза), а спътничката му беше с черна прилепнала рокля и шапка с щраусово перо, ефирният воал не скриваше чертите на лицето й, а сякаш ги обгръщаше в мека омара.
Титулярният съветник се поклони леко, като се постара жестът да не изразява нищо освен обикновена учтивост. О-Юми не отговори на поклона му, но го изгледа продължително. Ераст Петрович дълго след това се опитваше да проумее нейния странен поглед. Дали нямаше в него нещо търсещо, нещо тревожно? Може би да, тя сякаш се опита да прочете на лицето му нещо скрито, като едновременно се надяваше и се страхуваше да открие това „нещо“.
Костваше му доста усилия да изхвърли тия глупости от главата си и да обърне мислите си към същественото.
Поредната им среща бе на следващия ден след пладне.
От Токио бе пристигнал капитан Бухарцев — да провери докъде е стигнала в разследването общинската полиция. В сравнение с първия път морският агент се държеше като същински ангел. Отношението му към титулярния съветник беше напълно променено, държеше се с уважение, рядко се обаждаше и слушаше внимателно.
Не научиха нещо ново от него — само дето министър Окубо бил охраняван денонощно, почти не напускал резиденцията си и бил направо бесен от това. Можело и да не издържи цяла седмица, както беше обещал.
Ераст Петрович накратко разказа на сънародника си как стоят нещата. Сацумците бяха изчезнали без следа. Гърбавия се намираше под засилено наблюдение, тъй като връзката му със заговорниците бе доказана със сигурност, но ползата от секретното наблюдение засега беше нулева. Собственикът на „Ракуен“ през цялото време виси в заведението, на сутринта се прибира да спи, после пак отива във вертепа. Никакви повече.
Освен това Фандорин показа на Бухарцев събраните улики, наредени специално за него на бюрото на сержанта: трите меча, целулоидната якичка, огледалото.
Капитан-лейтенантът дълго разглеждаше последните два предмета през лупа, после още толкова време изследва със същата лупа собствения си палец, сви рамене и рече: „Дрън-дрън.“
Докато вицеконсулът го изпращаше до файтона му, агентът надълго и нашироко се спря на огромната важност на случая, поверен на Фандорин.
— Можем да качим градуса на нашето влияние до небивали висоти, ако успеете да заловите убийците, или пък да подкопаем собственото си реноме и да си изпросим неприязънта на всемогъщия министър, който няма да ни прости, че сме го затворили в клетка — ораторстваше Мстислав Николаевич с доверителен тон.
Титулярният съветник го слушаше с леко раздразнение, първо, понеже всичко това му беше бездруго ясно, а на второ място го дразнеше фамилиарността, с която тоя самодоволен тип от посолството го бе прегърнал през рамото.
Изведнъж Бухарцев прекъсна излиянията си и подсвирна:
— Ау, каква маймунка!
Фандорин се обърна.
В първия момент не можа да я познае, тоя път тя беше с висока сложна фризура и беше облечена по японски — с бяло кимоно на сини ириси, с небесносиньо чадърче в ръка. Ераст Петрович бе виждал такива прекрасни жени на цветните гравюри укийое. След няколко дни в Япония той бе решил, че изисканите хубавици от укийое са същата измислица, каквато представляват и другите фантазии на европейския „жапонизъм“, но О-Юми не отстъпваше ни най-малко на красавиците на старинния художник Outamaro70, чиито творби днес носеха луди пари на парижките галеристи.
70
Китагава (Нобуйоши) Утамаро (1753–1806) — художник, създател на класически образци на японската женска красота. Намира повечето си модели в „чайните домове“ — Б.пр.