Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
— Нали на теория някъде там би трябвало да има свят, в който да могат да помогнат на Стил — без особен оптимизъм каза Алиса.
— Така е — тъжно отговорих аз.
Нямах желание дори да стана от креслото. Макар с ума си да съзнавах, че съществува думата „трябва“. Щом веднъж сме започнали, бяхме длъжни да действаме, а не да седим в трета глуха.
— Жалко, че няма кой да поскаже къде точно да търсим в даден свят.
— И в кой от световете ще ни е най-лесно да го направим — добавих аз.
И тогава, сякаш по поръчка, над вратата се появи добре познатата ми табелка „Изход“.
— Това пък какво е? — изненада се Алиса.
— О-о… Това е знак! — отвърнах радостно. — Мисля, че трябва да разгледаме този свят.
През прозореца се виждаха безкрайни простори от огледални повърхности, сякаш бяхме попаднали в поле със стъклени камъни.
— Сигурен ли си?
— Защо пък не — свих рамене. — Има шанс.
Натрупали вече горчив опит, ние предпочетохме да не повтаряме грешката си и заключихме Стил в моята стая. Така че сега можехме спокойно да изследваме новия свят.
А навън цареше странна, блестяща с всички цветове на дъгата нощ. Лунната светлина се отразяваше от хилядите стъклени повърхности и създаваше причудливи плетеници във въздуха. Бързата проверка с Истинското зрение показа, че и дума не може да става за каквато и да е магия.
— Красота — за кой ли път през тази нощ каза Алиса.
— Да — съгласих се аз. — Заповядай. При толкова красота наоколо просто няма от какво да се страхуваш.
— Ох, съмнявам се…
Въпреки това се обградихме със защитни заклинания и излязохме в новия свят. Времето беше неочаквано топло. Дори горещо. И в същото време всичко налколо блестеше така, сякаш беше зима и бяхме заобиколени от хиляди ледени блокове. Разбира се, нямаше и помен от сняг — прекалено топло беше, макар и нощ.
Вече по навик подпряхме вратата и тръгнахме по странната стъклена градина, оглеждайки с интерес всичко наоколо. Признавам, аз бях много любопитен дали тази красота е изкуствена или естествена. И ако все пак е изкуствена, къде са създателите й?
Без да се наговаряме, ние с Алиса разпънахме търсещи мрежи, но не намерихме ни една жива душа.
— Всичко изглежда спокойно — казах неуверено, без да преставам да се оглеждам.
Между другото, този път Прокълнатата къща изобщо не се промени. А аз очаквах, че отново ще се настрои към новия свят и ще се превърне в нещо като огромен стъклен камък.
— Да. Но кой тогава ще ни помогне да излекуваме Стил?
— Не знам — отговорих честно.
Още известно време обикаляхме между странните стъклени форми, любувайки се на преливанията на цветовете и играта на светлината. Алиса не се отразяваше в стъклата, както се и очакваше от един вампир, но аз доста се посмях над причудливите изкривени отражения на собствената си персона.
— Не, така няма да стане — казах накрая. — Времето изтича, а ние тъпчем на едно място. Ей! Има ли някой тук?!
Пълно мълчание.
— Да опитаме с друг свят? — предложи Алиса.
— Не още — отвърнах аз. — Съвсем ясно ни казаха, че трябва да сме именно тук.
— И колко време още смяташ да висим тук?
— Докато не получа резултат. Както обича да казва Велхеор: „Ако единственият избор е насилие, то това определено е нашият избор“
Приближих се до най-големия стъклен блок и го ритнах.
— Сега ще разцепя няколко блока, да видим дали няма да се появи някой. Ако това е нещо като градина, то все някой трябва да я наглежда.
— Глупости — изсумтя Алиса.
Не знам какво ми стана. При нас Чез е последовател на методите на Велхеор и любител на употребата на бойни магии за щяло и нещяло. Все пак, поради липса на други идеи, аз направих малка Огнена топка и я хвърлих в стъклената конструкция. И добре, че се сетих да стоя по-далече. Вместо да се пръсне на стотици искри или да разбие стъклото, Огнената топка отскочи от огледалната повърхност и мина на сантиметри от ухото ми.
— Какво беше това!
Отскочих със закъснение настрани и втрещено погледнах след топката. Тя профуча покрай мен, рикошираха в близкия стъклен блок, после в следващия…
— За първи път виждам такова нещо — изненада се Алиса. — Дагорът, разбира се, също не пропуска магия, но заклинанията просто се разбиват в него, а не отскачат като топка.
Тя внимателно разгледа едно от странните образувания. Почука по него и се опита да го надраска с извитите си никти.
— Нищо не разбирам. Не мога дори парченце да отчупя, за да си го взема.
— За какво ни е? — попитах раздразнено. — Не сме дошли тук за това. Трябва да разберем как този свят може да помогне на Стил.