Электронная книга - «Огненият легион». Краткое содержание книги:
За щастие или за съжаление, вече не знам, но никой не бързаше да ни разпитва или да ни мести в по-комфортни условия. Тъмничарят редовно минаваше по коридора на всеки час и половина, ние си подхвърляхме кратки фрази, опитвайки се да се ободряваме един друг, но сърцата ни се свиваха от притеснение.
Опитах се да медитирам и многократно се обръщах към артефакта с надеждата, че той ще успее да намери някакъв материал, от който да създаде неживи, но всичко беше напразно.
„Колко глупаво — мислех си раздразнено, блъскайки с чело в студената каменна стена. — Така и ще си изгнием тук под земята.“
— Хм, нека да допуснем, че разбиеш стената с глава. И какво ще правиш в съседната килия?
— А?
Рязко се обърнах и в малкото прозорче видях качулката на нашия тъмничар.
— Блъскай по другата, тя поне гледа навън.
Но кой знае защо тъмничарят говореше с гласа на Итания.
— Какво правиш тук?! — попитах аз, скочих на крака и се втурнах към прозореца.
— Спасявам ви — отвърна вампирката и отметна качулка, за да демонстрира хищна усмивка. — Ох, и са ви скрили много дълбоко, изпочупих си токчетата, докато тичах из подземията.
— Кой си слага токчета в такава ситуация? — раздаде се подигравателният глас на Алиса.
— Жената — изразително произнесе Итания и отхвърли наметалото на тъмничаря от себе си — трябва да бъде красива винаги и навсякъде.
Най-интересното беше, че под наметалото вампирката се оказа с черна, съблазнително прилепнала по красива й фигура рокля. Вечерна, по мое мнение, въпреки че никога не съм разбирал особено от тези неща.
— Хайде де — изрази моите мисли Чез. — Ще подскачаш из Прокълнатите земи в рокля? Направо ме уби.
— А къде са вратите? — озадачи се Итания. — Виждам само прозорци.
— Тоест не знаеш как да ни измъкнеш от тук — отново иронизира Алиса.
Ох, глупаво е да се държи така със спасителката си, ще трябва да поговоря с Алиса по този повод. Нали на практика са роднини, защо е толкова злобна? Освен това Итания може да покаже характер и да ни остави тук без да ни помогне.
— Спокойно, момиче, ще се справя — изобщо не се смути бившата жена на Велхеор. — Зак, нали искаш да те освободя?
— Тъп въпрос — изсумтях аз, плътно притиснат до прозореца. — Разбира се, че искам!
— С удоволствие ще те освободя…
Итания приближи лицето си до моето и прошепна:
— Ако ме целунеш.
— Какво?! — извика Алиса. — За какъв дракон?!
— Само една невинна целувка по устните — намигна ми Итания. — И ще бъдеш свободен.
„Ох, тя е сериозна — съвсем ясно осъзнах аз. — Не е в характера на Висшите вампири да се откажат на половината път, щом вече е поставила условие, така и ще бъде.“
— Хайде — продължи вампирката. — Няма да ти е за първи път.
— Дори не си го и помисляй! — отново извика Алиса.
— По-тихо — изшътка й Чез. — Ще те чуят.
— Не ми пука!
— А ние също ли ще трябва да я целунем, за да ни освободи? — предпазливо попита Наив. — Защото аз си имам приятелка, не мога.
— Ето! Учи се! — радостно извика Алиса. — Това е отговор на истински мъж!
— Добре — въздъхнах аз. — Една целувка, и ще ни освободиш, но само…
Не можах да довърша, защото Итания се впи в устните ми и целувката съвсем не беше толкова невинна, колкото обещаваше тя.
— Е — каза тя след известно време, — сега да се заемем с вашето спасение.
— Ще те пребия, Зак! — изрева Алиса. — Не, първо ще убия нея, а след това ще пребия теб!
— Успокой се, момиче — ухили се Итания. — Това е само една целувка. Дъ-ълга, страстна… целувка.
— Ще те убия — тихо, но много твърдо повтори Алиса, карайки ме неволно да се свия.
Междувременно Итания тръгна покрай стената на моята килия, като почукваше с юмрук по нея и се ослушваше. След малко вампирката се прицели и удари право в каменната повърхност.
— Много ще има да удряш така — иронизира Чез.
— Само ако не знаеш къде точно да удариш — усмихна се Итания.
И наистина, след няколко удара по стената от моята страна се появи пукнатина и от нея буквално падна цяло парче. Тогава към вампирката се включих и аз. Няколко минути по-късно вече бяхме разширили отвора достатъчно, за да изляза навън. Най-накрая можех да се огледам и видях дълъг каменен коридор, губещ се в мрака. Никакви врати, което, между другото, беше наистина жалко, защото тогава можехме да се измъкнем оттук през Великата библиотека. Слабата светлина от горящите маслени лампи осветяваше не много голямо пространство, но се виждаше, че килиите в подземието са само четири и всички бяха заети от нас. Значи или шатерци принципно вземаха в плен не повече от четири човека, или тези килии се материализираха според нуждата.