Электронная книга - «Огненият легион». Краткое содержание книги:
— Сега твоята приятелка? — предложи Итания и като изчака утвърдителното ми кимване, се зае със следващата стена.
Докато Итания пробиваше килията на Алиса, аз най-накрая успях да разбера как се беше озовала в Прокълнатите земи. Оказа се, че вампирката ни беше следвала още от форта. Изучаването на брошурите на скаутите очевидно й беше помогнало, защото този път тя не беше повлякла след себе си половината от местните обитатели, ограничавайки се с двойка преследващи я по петите иглени вълци. Както и да е, сега Итания се държеше както се очаква от Висш вампир — тихо и незабележимо. Именно затова след като шатерци ни заловили, тя успяла да се вмъкне в подземието и да ни освободи. По-точно, да освободи мен, с останалите се получи малка засечка…
Попадайки в килията на Алиса, аз веднага получих такъв удар в стомаха, че ми трябваха няколко минути да се съвзема. Да удари Итания обаче не й се удаде — тя само с насмешка парира ръката и щипна Алиса по носа.
— Не ме разсмивай, девойче.
И тогава възникна проблем — Итания не можеше да счупи оковите от ръцете и краката на Алиса.
— Хей, та ти си Висша вампирка — измърмори Алиса, раздрънквайки за пореден път веригите. — Защо просто не ги хванеш и разкъсаш?!
— Не подхожда на крехка дама да се занимава с такива неща — намръщи се Итания. — В допълнение, това е някаква специфична сплав, обикновено желязо щях да разкъсам като хартия.
— А къде е тъмничарят? — изведнъж ме осени. — Той сигурно знае как да се свалят!
Итания поклати глава и прокара пръст през гърлото си.
— Той вече на никого нищо няма да каже.
— Да опитаме да ги изтръгнем от стената? — извика Чез.
Но и това нямаше ефект.
— Едно е да разбиеш стена с дебелина една длан, а съвсем друго — монолитен каменен блок — поясни Итания. — Което означава, че ги оставяме тук, нямаме избор.
— Какво?! — възкликнах възмутено и прегърнах Алиса. — Никога!
— Какъв е проблемът? — насмешливо попита бившата съпруга на Велхеор. — После ще се върнем с помощ и ще спасим твоите приятели.
— Не, трябва да измислим нещо — настоях аз. — Няма да ги оставя.
Итания изфуча.
— Някакви идеи? Само имай предвид, че всеки момент някой ще забележи изчезването на тъмничаря и ще вдигне тревога. Ако вече не е вдигнал.
Идеи нямах. Ако се съди по факта, че по веригите липсваше каквото и да е заключване, явно те се затваряха по някакъв хитроумен начин, а може и с помощта на заклинание. Уви, да се справим с това точно сега наистина нямаше възможност — всяка минута забавяне заплашваше с провал.
Алиса хвана ръката ми.
— Ще трябва да бягаш без нас.
— Всичко е наред, човече, ще те чакаме тук! — извика от съседната килия Чез. — Обещавам никъде да не ходя!
— Ние вярваме в теб! — подкрепи го Наив.
— Всичко това е много трогателно — насмешливо каза Итания. — Но вече чувам стъпки. Много стъпки. Дори бих казала цяла тълпа. Предлагам ти да изчезваме оттук възможно най-скоро.
Тя махна за довиждане на Алиса и излезе през дупката в стената.
— Скоро ще се върна.
— Знам — каза тя, стискайки силно ръката ми. — И с теб сериозно ще си поговорим за това, че не трябва да се целуваш с престарели лелки.
Излизайки от килията, аз надникнах за сбогуване в прозорчетата на Чез и Наив, а в следващия момент от ъгъла изскочиха седмина шатерци и бързо се отказах от каквито и да са разговори.
— Да бягаме! — заповяда Итания.
Последвах вампирката с надеждата, че поне тя има някаква идея накъде бягаме. За жена на високи токчета и във вечерна рокля се движеше доста пъргаво. Ако на нейно място беше мъж в спортен екип, едва ли би бягал така бързо. А аз направо изостанах, въпреки че бяхме пробягали само няколко десетки крачки.
— Побързай, инвалид! — извика вампирката, принуждавайки ме да ускоря за сметка на самочувствието ми, защото бягането никога не е било силната ми страна.
Подземието напомняше на истински лабиринт. Можех само да се дивя, че шатерци са успели да изкопаят толкова много: минахме огромен брой кръстовища и завои. Умът ми не го побираше на какъв принцип Итания избираше посоката и къде в края на краищата трябваше да стигнем. Съдейки по звуците зад нас, потерята не изоставаше, а преследвачите ставаха все повече и повече.