Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— В името на Бурите, не. Не си ли внимавал?
— Внимавах — подразни се Шарка. — Но е трудно да се каже! Вие поглъщате разни неща и ги превръщате в други неща… Много любопитни неща, а ги укривате. Имат ли стойност? Обаче ги изоставяте. Защо?
— Този разговор приключи — отвърна Шалан и разтвори юмрука си. В интерес на истината, нещо в думите на Шарка ѝ се струваше правилно. Преди не беше яла сфери, а някак беше… погълнала Светлината. Сякаш я пиеше.
Вдъхна я, нали? Взря се в сферата за миг, после рязко пое дъх.
Получи се. Светлината излезе от сферата в миг и като ярка линия се вля в гърдите ѝ. Оттам се разпространи и я изпълни. Необичайното усещане я направи нетърпелива, бдителна, подготвена. Жадуваща да прави… нещо. Мускулите ѝ се напрегнаха.
— Получи се — каза Шалан. Докато говореше, Светлината се кълбеше с бледо сияние пред нея. Издигаше се и от кожата ѝ. Трябваше да се поупражнява, преди да излезе до край. Тъкане на Светлината… Имаше потребност да сътвори нещо. Реши да подобри вида на роклята си, както беше направила вече.
Нищо не стана. Не знаеше какво да прави, кои мускули да използва и да ги използва ли въобще. Шалан седна безсилна и се зачуди как да накара Светлината да работи. Чувстваше се негодна, а Светлината изтичаше през кожата ѝ.
Изчезна напълно за няколко минути.
— Е, това определено не беше впечатляващо — каза Шалан и се пресегна за още кратункови стъбла. — Може би да опитам Превръщане?
— Опасно — бръмна Шарка.
— Така ми каза и Ясна. Ала тя вече не може да ме учи, няма я. А доколкото знам, единствено тя умееше да Превръща. Значи, или трябва да се упражнявам сама, или никога да не развия тази способност.
Изцеди още малко сок от билката и понечи да го втрие в раната на другото стъпало, но спря. Раната беше забележимо по-малка отколкото преди няколко мига.
— Светлината на Бурята ме лекува.
— Кара те да се поправиш?
— Да. Отче на Бурята! Правя нещата почти случайно.
— Как може нещо да е „почти“ случайно? — обади се Шарка с искрено любопитство. — И преди си казвала това. Не знам какво означава.
— Е, добре. Преди всичко, израз. — И преди Шарка да попита още нещо, тя продължи. — А това е нещо, което казваме, за да предадем мисъл или чувство, но не буквален факт.
Шарка зажужа.
— А това какво означава? — попита Шалан и все пак втри сока в стъпалото си. — Като жужиш така. Какво чувстваш?
— Хммм… Развълнуван. Да. Отдавна никой не е изучавал вашия род.
Шалан изцеди още малко сок върху пръстите на краката си.
— Дошъл си да се учиш? Чакай малко… Ти си учен?
— Разбира се. Хмм. Защо иначе да идвам? Ще науча толкова много, преди да…
Той млъкна внезапно.
— Шарка? Преди какво?
— Израз. — Каза го съвършено равно, без тон. Все повече и повече говореше като личност, понякога звучеше жив. А сега всеки цвят изчезна от гласа му.
— Лъжеш — обвини го Шалан и го изгледа. Шарка се беше свил наполовина, станал беше колкото юмрук.
— Лъжа — неохотно призна той.
— Ужасен лъжец си — с изненада осъзна Шалан.
— Да.
— Та ти обичаш лъжите!
— Очарователни са. Всички вие сте толкова очарователни.
— Кажи ми сега каквото щеше да кажеш, преди да се спреш — нареди Шалан. — Ще разбера дали ме лъжеш.
— Хмм. Звучиш като нея. Все повече.
— Кажи ми.
Шарка избръмча раздразнено — бързо и високо.
— Ще науча каквото мога от теб, преди да ме убиеш.
— Мислиш… Мислиш, че аз ще те убия?
— Така стана с другите — отговори Шарка по-меко. — Така ще стане и с мен. Това е… повторение.
— Това има нещо общо със Сияйните рицари — каза Шалан, вдигна ръце и почна да сплита косите си. По-добре, отколкото да ги остави разпуснати, макар че без гребен и четка и сплитането беше трудна работа. Бурите да го отнесат, рече си тя. Трябва ми баня. И сапун. И още сума неща.
— Да. Рицарите убиха своите духчета.
— Как? Защо?
— Клетвите им — каза Шарка. — Само това знам. Моят род, ние се оттеглихме и много от нас запазиха ума си. Но дори и сега ни е трудно да мислим отделно, вън от рода си, освен ако…
— Освен ако?
— Освен ако нямаме човек.
— Значи това получаваш. Симбиоза — рече Шалан, докато разресваше косите си с пръсти. — Аз получавам достъп до Повеляването на Стихиите, а ти получаваш мисъл.
— Разсъдък. Мисъл. Живот. Това са човешки неща. Ние сме идеи. Идеи, които искат да живеят.