Хайка за вълци

Той бе, разбира се, оскърбен от изпращането му на принудителна работа, но и характерът му не му позволяваше да изпадне в някакво тежко и безизходно униние. Не страдаше от злопаметство, а и склонността му да се увлича в различни занимания го разсейваше и успокояваше. Така осеммесечният му престой там може би нямаше да остави трайни следи в живота му, ако не бе се случило нещастието с Мона. Цял месец след интернирането му тя не знаеше нищо за него, а нямаше и от кого да научи. Стоян Кралев я уверяваше, че също не знае нищо за него, а Михо Бараков, при когото успя да отиде, й каза, че е изпратен за няколко месеца в някакво стопанство в Южна България, но къде, и той не знае. Иван Шибилев можеше да й пише още с пристигането си, но знаеше, че писмото му няма да стигне до нея с печат от ТВО. Трябваше да мине месец, докато успее да й изпрати една пиеса и писмо от името на нейна приятелка от Толбухин, написано от счетоводителката на ДЗС. Старият Бараков извика Мона в селсъвета и й връчи книжката, която бе прелистил страница по страница, а писмото задържа за всеки случай. У дома си Мона събра отбелязаните с точки букви и състави писмото. Иван Шибилев й пишеше, че е жив и здрав и се чувствува добре, но тя бе уверена, че й пише така, за да я успокои. Като всички и тя си мислеше, че ТВО е ад, където измъчват хората и ги държат гладни. Щом тукашните власти го крият толкова време, мислеше тя, значи, че той наистина е хвърлен в ад и аз трябва да го видя на всяка цена, макар и за минута и през оградата. Мисълта, че той е затворен само на четиридесет-петдесет километра от село, не й даваше покой и тя непрекъснато кроеше планове как да се добере до него. Писмото му пристигна в разгара на вършитбата, но да се отсъствува от село по лични работи, макар и за половин ден, бе не само неудобно, но и осъдително. Така дочака първите дни на есента, когато в стопанството се освободи впрегатен добитък. През това време непрекъснато се свиваше от силни вътрешни болки и дори припадна пред Николин. Той поиска от председателя на стопанството една конска каруца и още по тъмно изпрати жена си в града на лекар, а той остана в къщи при детето. До града имаше двайсетина километра, до Оброчище още толкоз и за да се завърне до вечерта, още щом излезе от село, Мона подгони конете в галоп. Пътят извиваше около малка акациева гора, на завоя изскочи мотоциклет с кош и налетя срещу конете. Те се заковаха на място, Мона политна напред и през ритлата падна в задниците им върху ока. В следващия миг конете скочиха напред и се понесоха през стърнищата, направиха завой и препуснаха обратно към селото. Мотоциклетистът, който бе куриер от града, съобщи в селсъвета за станалото, само че не бе видял по коя улица из селото бяха извили бягащите коне. Излязоха с милиционера да ги търсят, но трима мъже вече носеха Мона в едно одеяло. Оставиха я в селсъвета и пратиха мотоциклетиста в съседното село за лекар. Той пристигна след половин час, но не завари Мона жива. Каза, че тя била починала още докато се е влачила изпод каруцата.