Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Това е моето момче… няма друг като него… той ще играе в националния, а Луси иска да го спира да играе… иска да му забраня… казва, че това щяло да го провали… да го провали, глупости… той ще играе в националния… майко мила, видя ли го колко е бърз, каква светкавица е кучият му син! Нали, кажи, нали?
— Да — казах аз и това беше истина.
Той беше бърз и беше кучи син. Или поне, ако още не беше кучи син, проявяваше безспорни качества в тази насока. Луси не би трябвало да бъде винена, задето искаше да го спре да играе ръгби: името му винаги в спортните страници на вестниците, снимки. Чудото на първокурсниците. Светкавицата на второкурсниците, овации, едри тлъсти ръце, тупащи го вечно по рамото, ръката на Тайни Дъфи също, Шефа — ох, бащичко, кръчми, тънконоги, стегнатогърди момичета — ох, Том, аз, Том, бутилки, туристически хижи, вълноподобният рев на тълпата и неизменно — този женски вик, пронизващ внезапната тишина като проклятие.
Но Луси беше безсилна. Защото него го чакаше националният. Национален куотърбек независимо в кой отбор си играл. Ако, разбира се, бутилката и леглото не повредяха преждевременно този стремителен, бърз като спусък, точен като швейцарски часовник механизъм — Том Старк, сина на Шефа. Светкавицата на второкурсниците, на татко момчето, което тази вечер стоеше в средата на стаята в хотела с парче левкопласт на носа, със самоуверена усмивка на хубавото си, чисто, момчешко лице — именно хубаво, чисто и момчешко, — а в това време ръцете на татковите приятели го тупаха по гърба. Тайни Дъфи също го тупаше по гърба, а Сади Бърк, която седеше малко настрани от това общо възбуждение, обвита в своя частен облак от цигарен дим и алкохолни пари, каза с доста недвусмислено изражение на лицето:
— Да бе, Том, някой ми каза, че тази вечер си играл ръгби.
Но Том Старк едва ли можеше да чуе и оцени нейната ирония, защото той стоеше обвит в своя собствен златолъскав облак — той, Том Старк, бе играл днес ръгби.
Накрая Шефа каза:
— А сега иди да спиш, сине. Наспи се добре. И се приготви да им стъпиш на шията идната събота. — Той сложи ръка на рамото на момчето и добави: — Ние всички сме много горди с тебе, момчето ми.
А аз си казах: „Ако очите му пак се напълнят със сълзи, ще повърна.“
— Иди да спиш, сине — повтори Шефа.
А Том Старк процеди с края на устата „отивам“ и излезе.
Стоях там, заобиколен от настоящето.
Но не забравях миналото. Не забравях въпроса. Не забравях мъртвата котка, заровена в купчината пепел.
Затова впоследствие стоях пред големия прозорец към залива и гледах как по металните листа на магнолиите играеха последните отблясъци дневна светлина и как тъмнееше в сгъстяващия се здрач пяната на прибоя. Зад гърба ми беше стаята, не много различна от онази дълга бяла стая край морето, където в същата тази минута майка ми може би поднасяше на майонезокосия Млад ръководител лицето си като някакъв страшно скъп подарък, на който той би трябвало страшно да се възхищава. В стаята зад гърба ми, едва осветена от догарящата свещ на полицата, мебелите бяха заметнати с бяло платно, а старият часовник в ъгъла немееше, както и старецът от тази къща. Но аз знаех, че ако се обърна сред тези бели покрови и тишината на застиналото време, ще видя една жена, която, коленичила пред студената чернота на голямата камина, подпъхва борови шишарки и съчки под пъновете в нея. Преди малко тя беше казала:
— Не, нека аз. Тук съм си у дома и сама трябва да запаля камината, когато се връщам. Това е един вид ритуал, нали разбираш. Искам сама. Адъм винаги оставя това на мен, когато се връщаме.
Тази жена беше Ан Стантън, а тази къща — къщата на губернатора Стантън, чието фарфорно, невъзмутимо лице над четвъртитата черна брада и черния фрак гледаше от масивната златна рамка над камината, пред която, сякаш коленичила в нозете му, неговата дъщеря драскаше кибрит, за да запали огъня. Познавах тази стая от времето, когато губернаторът беше не фарфорно лице в масивна златна рамка, а висок мъж, който седеше пред камината с малко момиченце в краката си и галеше нежно разпилените му копринени коси. Но сега се намирах тук, защото Ан Стантън — вече не малко момиченце — ми беше казала:
— Ела в Бърдънс Лендинг, ние ще бъдем там в събота вечер и в неделя — просто ще стоплим камината, ще хапнем някакви консерви и ще преспим под стария бащин покрив. Адъм има на разположение само ден и половина. А често пъти и толкова няма.
И тъй, аз дойдох, носейки със себе си и своя въпрос.