Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
Марк обичаше онова, което познаваше. И то с любов, която нарастваше с времето. С огромна щедрост... домашна щедрост. Той бе дискретният Марк... Срамежливият Марк... Немият или мълчалив Марк.
Е, почти.
Марк бе идолът на градските момичета. Ако могат да бъдат наречени така гимназистките в Диеп. Идол, който оставаше безразличен. Защото от деня, в който се запознах с него и започнах да го наблюдавам в ролята си на педантичен следовател, Марк нямаше друга амбиция, освен да се посвети на Емили: да ѝ бъде едновременно брат, баща, дядо. Да бъде всичко, което ѝ липсваше. Неин параван. Буфер. Човекът, който я пази от гърмежите и мълниите. Нейният чадър.
А за него – тя бе неговият рай.
Малката Емили му се отплащаше добре. Тя зареждаше с енергия всичко, до което се докосваше. Красива като живота и като всичко... искам да кажа, различна от всичко онова, което я заобикаляше. Фабриките, които една след друга биваха затваряни, стените от варовик и тухли, канавките. Но красива като всичко останало – като залива и плажа в Диеп, като есента на гара Арк. Истинска дъга над скалите на морския бряг.
Приличаше на блуждаеща пеперуда. И ако много настоявате – на водно конче...
Емили уголемяваше по две, дори по десет малката къща на семейство Витрал, като я надуваше с музика – с мелодиите на Шопен или Сати – и я караше да лети далеч отвъд скалите като хвърчило, управлявано от щастието ѝ, а накрая я взривяваше със смеха си.
А когато бе тъжна, се лекуваше с музика.
Истинско блуждаещо насекомо.
Само дето бе различна от останалите. Не бе горделива. Но бе сама – е, невинаги, защото, без да се колебае, крещеше до забрава от трибуните всеки път, когато по време на ръгби-мач Марк неутрализираше противник в калта на стадион „Морис Тумир“. Както и не се колебаеше да нахлузи маратонките си, за да измине с бягане десетки километри, преминавайки през шест долини и преодолявайки трудностите на местност с разлика във височината петстотин метра. Диеп. Пурвил. Варанжвил-Пюи.
Истинското слънце на квартала. Когато бе мъничка, разтапяше и мен. Кредюл-Баскюл.
Когато бе на три месеца, бе на косъм да загуби живота си и не можеше да допусне да разпилее и трошичка от него. А и бе тъй горда със своя Марк. Той бе нейният ангел-пазител. Русокосият Марк.
Марк и Емили узнаха доста рано, че не са брат и сестра. Поне не истински. Не като другите. Тайната бе ревниво пазена от Никол Витрал, но тя избухна по време на едно междучасие в двора на детската градина. Родителите говорят, а децата повтарят думите им. Като ги променят и деформират.
Децата от училище „Пол Ланжвен“ измислиха една игра: да тичат около Емили с широко разтворени ръце и наведена глава, имитирайки самолет, който се върти като пумпал и се разбива на няколко сантиметра от нея. Това бе любимата игра в училището, която завършваше с падане по гръб върху асфалта под навеса във вътрешния двор и симулиране на смърт.
Марк бе постоянно около Емили и неуморно играеше ролята на пилот изтребител. От позицията на няколкото си сантиметра височина повече, той смазваше кретените самолети, които бяха в обсега му на действие. Докато не се стигнеше до наказание. После всичко започваше отново.
Марк и Емили не бяха истински брат и сестра. Израснаха с това съмнение.
– Хей, влюбените! – подиграваха им се жестоките им съученици в двора по време на междучасието.
Те двамата се обичаха. Това биеше на очи. Но каква бе любовта им?
Мисля, че Марк бе започнал да си задава този въпрос малко преди да навърши десет години. От рождението на Емили, е, след катастрофата, двамата спяха в една и съща стая. Той – на долното легло, а Емили на горното. Никол им помогна според силите си. Марк си остана в същата стая, а Емили се смести в стаята на баба си. Никол боравеше с подръчни средства. Почти винаги вземаше правилното решeние.
„Каква е тази любов?“, питах се аз. Признавам, че се опитах да отида по-далеч. Проследих ги като най-долен папарак. Натиках и телеобектив в ръцете на Назим. В случай че...
Нямаше никакъв смисъл. Чувствата не се запечатват с камера.
„Каква е тази любов?“ Питах се често.
Само те знаеха отговора...
Аз – не.
Дори науката не ми помогна.
Но това се случи малко по-късно.
Когато Лили бе на петнадесет години...
ДНК тестът... Ах, този отвратителен тест.
Нямаше как да го спра. Отдавна предчувствах, че Матилд дьо Карвил накрая щеше да ми го поиска, щеше да захвърли биоетиката си, щеше да накара гените да говорят въпреки Бога и въпреки вярата си. Тя искаше да знае. Човешко беше. Цяло чудо бе, че бе успяла да се съпротивлява толкова дълго.