Без теб

Да се успокои. Преди всичко да се успокои.

Марк ускори крачка и я задмина, а после намали скоростта си, за да бягат рамо до рамо. Изтощена, Лили падна на моравата. Марк за пореден път извърна очи от изпънатото, изложено на слънцето тяло. Повървя малко и бутна вратичката на моряшкото гробище. След няколко секунди Лили дойде при него. Не бяха сами, съвсем не. Поне двадесетина туристи се въртяха из малкото гробище и търсеха гроба на Жорж Брак85 и стъклописа, дело на неговите ръце в църквата, а после позираха за снимка пред величествената панорама. Виждаха се Диеп, Криел, Трепор, цялото крайбрежие чак до отвесните стени край Олт в Пикардия.

Колко ли влюбени двойки идваха да се оженят тук? В тази прекрасна църква на пясъчния хълм, увиснала в кутия от зеленина между небето и морето.

А Марк... не мечтаеше ли и той за това?

Прогони тези глупави мисли.

– Връщаме ли се?

Бе научил, че тук скалите се свличат повече, отколкото другаде. Отдолу всичко бе изгнило. Варовикът бе просмукан с вода и се ронеше. Някой ден всичко щеше да се срути в морето. Църквата. Гробовете. Песъчливият хълм. Всичко. Щеше да падне във водата, а после за два дни отливът щеше да го отнесе.

Лили бе пила глътка вода направо от чешмата при входа на гробището и вече си бе тръгнала.

Марк послушно я последва.

Срещу тях се появи непрестанният поток от коли. Покрай тесния път имаше изрядно поддържан насип. Не бе възможно да тичат един до друг. Марк отново трябваше да тича втори и да се нагоди към крачката на Лили. Да набере смелост, за да гледа мокрия ѝ от пот гръб, извитите ѝ форми и кадифения ѝ тил, обсипан с рус мъх.

А не трябваше. Защо?

Защо? Крещеше някакъв глас.

Да не гледа вече нищо. Да се съсредоточи единствено върху сърдечния си ритъм и крачките си. Да бъде просто един механизъм без чувства.

Вече слизаха към Пурвил. Именията в стил бел епок си съперничеха с вилите, чиято архитектура бе подчинена на бароковите фантазии. Неочаквано Лили се обърна наляво към клисурата Пти Айи и плажчето в края на малко позната долина с излаз на морето, известна само на свикналите да я посещават... Все пак те нямаше да са малко на 16 август. Марк отново застана до Лили.

– Къде отиваш?

Очите на Лили искряха.

– Каприз! Който ме обича, да ме последва!

Тя пак се обърна. Този път надясно. Оказаха се в гора. Вече нямаше път, а само гора – малка върбова гора. Едва след двеста метра излязоха от нея. Вдясно от тях остана голяма локва. Сигурно бяха влезли в някоя ферма. Лили продължи да тича в полето, на открито. С широки крачки.

Слязоха към морето по един доста стръмен склон. Лили следваше набелязания си маршрут. А над тях, по ливадите, кравите полуучудено, полууплашено ги следяха с очи. Наоколо нямаше нито един фермер. Лили тръгна покрай някаква електрифицирана ограда. Очевидно познаваше мястото. Марк направи усилие да се съсредоточи. Пред очите му затанцуваха указателните табели на крайбрежната пътека, край които бе минавал често. Бяха завили на север от клисурата Пти Айи. Ако паметта не го лъжеше, сигурно бяха пресекли ферма „Пен Брюле“, а после и ферма „Мордал“. Марк вече не изпитваше съмнения къде отиваха: към пристанището в Мордал, което бе виждал само на карта. А целта на Лили очевидно бе един от онези заливи, където корабите се приютяваха по време на буря и които бяха непознати на туристите. Прикриваха го други плажове или места с по-лесен достъп до морето. Имаше частен плаж – на разположение на селянина, собственик на мястото, който без съмнение никога не потапяше краката си в морето.