Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Ляга зад пушката, взима направения от Зигне за нея малък обръч, нанизва го на цевта и го плъзга към себе си. Стяга, после го съединява с ключалката в дланта на протезата. Дърпа ръката си, но обръчът е закрепен здраво… макар че не е уверена дали приспособлението ще издържи отката на пушка, изстрелваща толкова тежък куршум.
Опира приклада в рамото си, прицелва се по дължината на крайбрежния път и си спомня, че досега не е стреляла с такава пушка. Знае какво представлява и как да я зарежда. Известно ѝ е обаче и че да се смяташ за голям познавач на огнестрелно оръжие е доста добър начин да си навлечеш белята.
„Но има и друг чудесен начин — да се бъзикаш с воортяштански светец.“
Чува бученето отново и гледа как свети Жургут подскача над редица от къщи на север, прелита двайсетина стъпки във въздуха, вдигнал меча за страшен, унищожителен замах надолу към нещо, оставащо невидимо за нея — но тя знае, че е Зигруд, може би приклещен в тесен проход между две сгради…
И още веднъж бумти пушка „Понджа“. Свети Жургут се отмята назад нелепо от попадението право в гърдите. Ударът го превърта с краката нагоре, главата му провисва и той отскача от ъгъл на постройка, преди да смаже една юрта с тежестта си.
Малагеш се засмива тихо и клати глава.
— Шибаният Зигруд…
А самият Зигруд изскача на крайбрежния път, от цевта на пушката му още излиза дим. Тича към Малагеш, която следи доближаването му над прицела на своето оръжие.
С поредното бръмчене грамадното острие изниква няколко крачки зад Зигруд и завива рязко към него. Зигруд се хвърля по корем и мечът прорязва въздуха там, където е бил преди миг. Мъжът се изправя припряно, а свети Жургут разбива витрината на магазин до пътя като разярен бик, тухли и плочи тракат по шиповете на гърба му. Той се взира в Зигруд и макар че няма как да види лицето му, Малагеш долавя колко е вбесен.
Светецът вдига ръка и мечът с плътно жужене се понася светкавично към нея. Зигруд едва е успял да побегне отново, но е твърде бавна мишена на широк открит терен.
Малагеш се мъчи уплашено да насочи пушката към светеца, но Зигруд е между нея и целта, пречи ѝ да стреля.
— Ама че гадост — мърмори тя. — Гадост!
Свети Жургут вдига меча, завърта се и го запраща напред.
Малагеш само наблюдава ужасена.
Бученето отеква. Мечът се издига все по-високо, вече е на петдесет стъпки, после на шейсет, движи се в широка плавна дъга, която скоро ще пресече линията, по която тича Зигруд.
Зигруд спира, обръща се и вдига пушката „Понджа“.
Меко казано, нарушава правилата за боравене с това оръжие — щом изстрелва куршум 50-и калибър, трябва да бъде опряно на земята. Затова когато натиска спусъка и плътният гърмеж проехтява, откатът просва по гръб неговото тежащо почти сто килограма тяло, все едно го е блъснал камион.
След звънтящ удар мечът на свети Жургут изведнъж се разлюлява. Криволиците в полета нарастват, острието се отклонява и накрая се забива във варовиковите плочи на пътя на половин пресечка от Зигруд.
Ченето ѝ увисва. „Нима той току-що отби проклетия меч с куршум?“
Свети Жургут се е вторачил яростно в Зигруд. И вече тича към него с протегната напред ръка.
Въздухът пак натежава от бръмченето. Стърчащият от пътя меч се тресе.
Зигруд се надига непохватно, притиснал длан към хълбока си (на Малагеш ѝ се струва, че шибаната пушка му е счупила поне едно ребро), куцука към оградата на крайбрежния път и скача в океана.
Мечът се измъква от настилката и полита към ръката на Жургут, сякаш го привлича магнит. Светецът се обръща към океана, вдига меча и търси с поглед Зигруд.
Малагеш се прицелва в свети Жургут. Докосва с пръст спусъка, вдишва и стреля.
Струва ѝ се, че светът подскача, все едно улиците около нея са върху одеяло и някой е хванал единия му край, за да го изтръска. Ако трябва да е откровена, не може да прецени кое е по-лошо: да стои зад зидана стена, когато тя се пръска на парчета, или да стреля с това огромно шибано оръжие.
Но получава поне миг на задоволство, когато вижда свети Жургут да се олюлява от попадението. „Нищо чудно да съм си счупила току-що ключицата, но поне те улучих, шибаняко.“
Свети Жургут се завърта бясно, оглежда се откъде е стреляно. Не проличава да я е забелязал. И Малагеш разбира окаяно, че се налага да го гръмне още веднъж.
Изчаква той да застане с лице към нея, после се напряга цялата и задържа дишането си като човек, готвещ се за скок в басейн от много висок трамплин. После натиска спусъка.
И отново всичко подскача. Тя пъшка, защото тялото ѝ настоява гласовито да не прави това повече.
Свети Жургут се стоварва заднешком от куршума, улучил го в корема. Вторачва се над пътя към нея, разтреперан от ярост, и мята меча.