Вестителят на бурята

Но кой би бил по-подходящ да понесе краля при последния му земен път? Кой, освен мъжете, сражавали се до него, страдали с него, проливали кръв с него. Ако един ден някой щеше да носи него самия към гроба, би искал да са мъже като тези.

А колкото до краля — той изглеждаше по-величествен от всякога, с официалната си броня, със славния Хелсбайн, положен на тялото, на главата му беше закрепена стоманената корона.

Внезапно един от войниците се препъна от изтощение и едва не падна. Паланкинът се наклони и тялото на краля за малко да се претърколи от него, а тълпата ахна от ужас. Без да се замисли, Нобул тръгна да поеме тежестта и да изправи носилката.

Срещна погледа на младия войник и видя нещо, което не бе виждал от доста време. Пустота, която само истинският ужас в битка може да създаде.

Нобул кимна на момчето и пое паланкина от рамото му. То трябваше да си почине. Заслужаваше нещо повече, но Нобул не можеше да му го даде. Преди да се усети, поеха отново напред. Нобул нямаше време за мислене, само вървеше и крепеше тежестта на рамо, носеше своя крал към мястото му на вечен покой, без значение дали е заслужил тази чест.

Чест ли? Чест ли беше да носиш такъв човек? Нобул знаеше, че вече не е в положение да съди никого. Неговите собствени дела не бяха по-добри от тези на крал Каел Мастрагал. А дали е достоен? Беше служил на краля навремето. Тогава го сметнаха за достоен, като всеки друг.

Докато вървяха напред, Нобул усещаше миризмата на другите мъже, вонята им се носеше из въздуха. След седмици поход всеки воин миришеше ужасно, но под мръсотията и потта се усещаше и нещо друго. Миризмата на гнило или на загноили рани, на развалени зъби, на разранени крака.

Това събуди спомени, които искаше да забрави. На връщане от Портата на Бакхаус от студ и глад измряха също толкова мъже, колкото и в самата битка. Той се отърва на косъм. Знаеше през какво са минали тези момчета и това го изпълваше с тъга. Не за мъртвия крал трябваше да плаче народът, а за хилядите останали непогребани покрай пътя. Млади мъже, които трепереха в собствените си изпражнения и зовяха майките си. Момчета с ясни лица, които тръгнаха на война и обещаха победа и слава, но срещнаха края си насред пусто поле, далеч от дома.

Но животът не беше справедлив, нали така?

Пред тях се появи огромната Гробница на короните. Нобул видя огромната постройка покрай жребците, които пристъпваха отпред. Тя беше древен мавзолей, приютил ковчезите на стотици мъртви крале и кралици. Тъй като половината от тях бяха почитали Старите богове, а другата половина Арлор и Ворена, не се смяташе за редно погребалните церемонии на владетелите на Стийлхейвън да се провеждат в Храма на есента. Затова ги полагаха в Гробницата на короните, под зоркия поглед на боговете — нови и стари. Нобул се зачуди дали Арлор и Господарят на враните спорят кого да отнесат в ада.