Вестителят на бурята

Вътре беше тъмно, както винаги. Преди години, в един друг живот, Джанеса мразеше стаята ѝ да тъне в мрак. Сега нямаше значение, защото знаеше, че той я чака.

Заключи вратата и след миг усети дъха му на тила си, ръцете му я обгърнаха. Тя затвори очи ѝ се отпусна в него.

През последните дни той бе останал в стаята ѝ и тя се грижеше за възстановяването му. Разказа ѝ всичко, както ѝ бе разказал за страховете и мечтите си на малкия площад. Откриха утеха един у друг, съюз на мисъл и дух. Рейлан, Леон и мислите за всеки друг кандидат бяха забравени. Само един мъж притежаваше сърцето ѝ.

Искаше го повече от всичко, искаше да усеща целувките му, прегръдката му, тежестта му върху нея. И все пак устояваше, той също. Сега обаче, след погребението на баща ѝ, след безкрайната среща на съвета, тя беше много изморена; вече не можеше да се сдържа и нямаше да го позволи и на Река.

Паднаха на леглото и той я целуна по устните. Тя му отвърна жадно, сподели дъха му, прокара пръсти по гърба му и усети белезите и изпънатите мускули. Другата ѝ ръка се плъзна по твърдите му гърди и по превръзката, която пазеше раната на хълбока му. Имаше пресен белег — още един към многото. Ръката ѝ се плъзна към слабините му и той я спря.

— Не бива — каза ѝ. Думи, които бе изричал много пъти, но тя не искаше да спира. Скоро щеше да бъде кралица, слугиня и господар на хиляди, отговорна за живота и душите на поданиците си. Със сигурност заслужаваше това… тази единствена утеха за дълга и задълженията.

— Бива — отвърна тя и плъзна ръка надолу.

Той беше достатъчно силен да я спре, ако наистина го искаше, но беше ясно, че също я желае силно, и ѝ позволи да развърже вървите на панталоните му. Езикът ѝ се стрелна напред. Тя въздъхна, когато той влезе в нея, устата ѝ още беше впита в неговата, потъваше в усещането и го вкусваше.

Река започна да движи бедра, първо бавно, после по-бързо. За миг тя спря да го целува и отвори очи да види лицето му. Той я гледаше. Искаше да му каже нещо, но не знаеше какво. Преди да се усети, отново затвори очи и стисна стегнатите му бедра, като го дърпаше да влезе по-дълбоко в нея, по-бързо, докато не свършиха след един споделен стон.

Тя издиша продължително, наслаждавайки се на усещането, а Река се отпусна върху нея. Вдигна бавно глава и тя видя сълзи в очите му. За дните, прекарани заедно, Джанеса бе разбрала, че тези сълзи са горчива смесица от радост и съжаление. Знаеше, че имат вкуса на нейните, затова ги пое с целувка, усети солта им на устните си и му се усмихна.

По-късно, когато лежеше в прегръдките му и бяха обгърнати от мрака и от звуците на нощта отвън, тя се почувства по-спокойна от когато и да било. Болката заради смъртта на баща ѝ, опасността пред Свободните държави, отговорностите ѝ на владетел, всичко сякаш се стопи.

— Иска ми се да остана така завинаги — прошепна тя.

— Тогава да се махнем оттук — отвърна той.

Тя някак знаеше, че ще каже точно тези думи.