Вестителят на бурята

Стана му криво, че бе мислил така за стареца. Да, беше си копеле и бе изпратил мнозина в гроба, но дали и той, Нобул Джакс, не би направил същото, ако беше на негово място?

Почувства, че е време да си върви. Тук бяха опечалените, дошли да покажат уважението си и да изпратят своя крал в ада или в Залите на Арлор, или някъде другаде, както повеляваше религията им. Нобул беше тук само защото помогна на едно изтощено момче. Тръгна към изхода и се измъкна през вратите, преди да са ги затворили.

Щом те се затръшнаха зад него, той изпита огромно облекчение и пое дълбоко дъх, когато първите дъждовни капки забарабаниха по земята.

Малко по-късно, след като царедворците чуха думите на жриците и прошепнаха своите молитви, дойде ред на простия народ да се сбогува със своя крал. Никой не се плашеше от дъжда и мнозина бяха подгизнали до кости, когато влязоха в Гробницата.

Нобул стоеше встрани с останалите от Зелените куртки и гледаше как поданиците на краля се нижат през вратите, за да го видят за последно, да оставят цвете и да поплачат над него. Като че ли целият град беше потънал в мъка, но Нобул не смяташе да следва примера им. Ако хуртите идваха, скоро щяха да се пролеят достатъчно сълзи.

— Кара те да се замислиш, нали? — рече Дени.

— Кое? — попита Нобул.

— Това, че толкова хора плачат за един човек. Питаш се какво ще стане, когато ти умреш.

— Не мисля.

— Искам да кажа, че татко сигурно ще дойде, ако умра преди него. Нямам деца, нямам жена. Ами ако никога не се оженя? Не искам да си умра сам.

— Всички умираме сами, Дени. Никой не може да го направи вместо теб.

Останаха още малко. Денят преваляше и тълпата оредяваше. Щом улиците почти се изпразниха, вече нямаше нужда Кехлибарената стража да стои на поста си.

Тръгнаха към казармите. Дени вървеше с Нобул и очевидно нещо го тормозеше.

— Ти си ветеран от Портата на Бакхаус. Убивал си, нали? — попита накрая.

Вратът на Нобул леко се скова. Нямаше намерение да отговаря на този въпрос. Ако кажеше „не“, щеше да е ясно, че лъже, ако кажеше „да“, щяха да последват още нежелани въпроси.

— И аз убих веднъж — рече Дени, преди Нобул да измисли отговор. — Не беше престъпник, а човек, който се озова на неправилното място в неподходящ момент.

Е, това Нобул не беше очаквал.

Погледна към Дени и видя, че е смутен.

— Беше нещастен случай… Килгар и момчетата знаят, но не съм казвал на другиго. И ти няма да кажеш, нали, Линкон?

Нобул поклати глава. Беше убивал достатъчно и бе говорил с достатъчно убийци, за да знае какво е да живееш с тази мисъл. Някои се справяха по-добре от други, но Дени определено не изглеждаше от тях.

— Благодаря ти. Знам, че мога да разчитам на теб. Вярвам ти.

— Всички сме правили неща, с които не се гордеем, момче — рече Нобул. Боговете му бяха свидетели, че е прав.

— Аха… Но е трудно да се живее с това, нали? Остава в теб. Нощем е най-тежко. — Нима не беше вярно. — Още го виждам как лежи с мъртви стъклени очи и покрит с кръв. Прострелях го. Опитвахме да заловим убиец, мислехме, че сме успели, бяхме го обградили на един покрив, а когато всичко свърши, видях, че онова момче лежи на покрива, пронизано от стрела и цялото в кръв.