Хюрем. Московската наложница

На следващата сутрин Джафер излезе от двореца, окрилен от щастие. Черното момче бе сигурно, че съдбата, тъмна като кожата му, вече е започнала да му се усмихва. Нямаше търпение. Докато Хюрем се издигаше, вратите на успеха щяха да се отварят и за него.

— Кой знае, Джафер — каза си доволен, докато изкачваше наклона към Капалъ чаршъ. — Току-виж един ден си станал надзорник на харема на мястото на Сюмбюл ага.

Хюрем хасеки беше различна. Той бе разбрал това още първия път, когато я видя. Беше завладян от очите ѝ, от светлината в тях. Изобщо не приличаше на другите момичета. Беше безразсъдна, но ето че бе проявила хитрост. Сигурно беше омагьосала падишаха, така че очите на султана да не виждат нищо друго. Не се смили над майката на принца, не чу молбите ѝ, заточи Гюлбахар надалеч. Кой можеше да предположи, че момичето, което Сюмбюл ага наби в отделението на новопостъпилите робини още първия ден след пристигането му, някога щеше да стане Хюрем хасеки?

Още щом получи първите си пари, хасеки даде щедър бакшиш на Джафер и каза:

— Виж, Джафер, тичай на чаршията. Ако има платове в цветовете, които обичам, купи и ела.

На Хюрем беше забранено да излиза от харема. Такива бяха правилата. Щеше да е добре, ако Мерзука или Емине отидеха с Джафер, но момчето предпочете да бъде само. Когато беше сам, му се струваше, че се е освободил от робските окови. Затова не пожела дори и карета.

Ще изтича и бързо ще се върне. Ами че какво е чаршията? Място, колкото една длан.

Джафер излезе през Императорската порта и се смеси с тълпата. Бавно изкатери наклона, водещ към Ат мейданъ[65], където се намираше Дикилиташ[66]. Навън зимното слънце грееше, но не топлеше. Джафер, откъснат от горещата си родина и захвърлен в Истанбул, зъзнеше, но душата му се разтапяше от вълнение и щастие. Изведнъж се сети за детството си. Присви очи към слънцето и се обърна с гръб към него. Сянката му падаше точно пред него. Като се опитваше да не я настъпва, Джафер започна да върви, клатушкайки се странно.

За момент го връхлетя носталгичен спомен. Той играеше тази игра с Нъйама по безкрайните слънчеви полета на родината. Нъйама… С широко чело, с големи черни очи, с тъничко вратле, красива като газела. Сега сякаш вървеше до Джафер и той чуваше гласа на момичето:

— Изгоря, изгоря, изгоря! Ето, настъпи си сянката.

Унесен от този глас, Джафер внезапно се обърна и погледна назад, но не видя никого освен възрастен мъж, огромен като великан. Какъв странен човек! Косите, които излизаха изпод мъхестия кожен калпак на главата му, се полюшваха, когато вървеше. Имаше дебели катраненочерни вежди и огромни, дълбоки черни очи. Ако посивялата му брада не беше отстъпила голо място по бузите му, Джафер дори можеше да се закълне, че човекът е чернокож като самия него. На мъжа му личеше, че не е тукашен. Около тялото си беше увил огромна кожа, пристегната на кръста с дебел пояс. Джафер не можа да познае от какво животно е кожата, но това нямаше значение, важното беше, че му топли.