Хюрем. Московската наложница

— Искам да кажа, господарю, че ядът на Гюлбахар хасеки не беше нищо особено. Аз дори не съм имала намерение да ви отнема от ръцете ѝ.

Обяснението учуди още повече младия падишах. Той тъкмо се канеше да изрази изненадата си, когато Хюрем каза:

— Аз бях съгласна да остана в сянка, да се свра в някой ъгъл. Щеше да ми стига да усещам уханието, докосването и гласа ви. Щом господарят ме повика, да полетя и да се отпусна в прегръдките му. Това щеше да ми е достатъчно…

Султан Сюлейман отново сграбчи Хюрем. Този път я прегърна по-силно, за да не му избяга отново. Докато се опитваше да избегне целувките му и се извиваше в ръцете му, обхванали я като стоманен обръч, тя продължи тирадата, която бе научила наизуст:

— Затова, владетелю, ако знаех, че ще накажете Гюлбахар хасеки по подобен начин, щях да се явя пред вас и да ви моля за милост. Нали вие ме оприличихте на стръмните върхове на снежните планини? Дори щях да престъпя заповедта ви да не свеждам глава, както и те не се кланят пред никого. Не само че щях да се поклоня, но и щях да се влача по земята и в полите ви, за да простите на моята хасеки. Не отдадох значение на факта, че господарят не хареса името ми и го промени. Защо да вдигаме шум, че майката на нашия принц е ударила два-три плесника на московската гяурка? Аз щях да махна с ръка и да забравя. Любовта на султана щеше да е лек за моята накърнена гордост.

Макар турският ѝ да звучеше смешно, падишахът сякаш се опияняваше от думите на Хюрем, които тя нижеше една след друга, сдъвквайки някоя и друга сричка или звук. В гърдите му се преплетоха любов, страст и въодушевление, той отново започна да целува и прегръща момичето, да се опива от уханието му. Толкова млада, а с необятно сърце, помисли си той.

Хюрем реши, че толкова стига. Не искаше Сюлейман да разбере, че тя постепенно го отдалечава от Гюлбахар; че единствената причина да не посегне на жената въпреки боя и да отклонява поканите му бе той да излее гнева си върху хасеки султан.

Трябваше да изостави ролята на тъгуваща по Гюлбахар навреме и без да преиграва, за да не каже падишахът: щом е така, да я повикаме, да дойде.

И изведнъж се отпусна в обятията на Сюлейман като гълъбица със счупено крило. Сърцето ѝ сякаш щеше да изскочи. Изморителният театър, който играеше с дни, най-сетне приключи. Дори самата тя повярва в драматичната атмосфера, която придаде на последната сцена. Самата тя без малко да повярва, че тъжи заради заточението на Гюлбахар, ако не помнеше как когато научи вестта за низвергнатата съперница, в сърцето ѝ забиха радостно барабани, зазвъняха звънчета и засвириха тромпети…

Подаде на Сюлейман плътните си устни, които трепереха от желание. Телата им се преплетоха с копнеж и обич.

— Моят Сюлейман, Негово Величество султанът — простена Хюрем, а младият мъж бе обхванат от радостно вълнение.

— Ти каза Сюлейман, каза Сюлейман.

Как нямаше да каже! Това беше нейното спасение да не се побърка от гняв в стаята, където се заключи с болката и срама от боя. Може би хиляда пъти, десет хиляди пъти, не, не, със сигурност милиони пъти се опитвала да каже Сюлейман вместо Сулюман. Отново милиони пъти е бе упражнявала заедно с Мерзука да произнесе: „Негово Величество султанът“. И ето че успя. Занапред щеше да се обръща към Сюлейман само по този начин: „Негово Величество султанът“.